— Спорим относно вашето право да преминете през кралство Посилтум — поправих го аз.
— Да, да — прозина се Антонио. — Разбира се, ако вие искате да ни попречите да завоюваме Посилтум, за вас най-добре ще е да ни спрете в тази точка.
— Горе-долу и ние така преценихме — съгласи се Аахз.
— Не ми се ще да наблягам много на фактите, господине — усмихнах се, — но ми се струва, че ние и наистина ви спряхме.
— Временно — също се усмихна офицерът. — Аз лично очаквам положението скоро да се промени… да речем, няколко часа след разсъмване? Утре?
— Тук ще бъдем — избуча Аахз.
— Само за момент — прекъснах ги. — Антонио, ти ми се виждаш честен човек. Би ли пожелал да направим нашата кратка среща утре мъничко по-интересна? Да кажем, с едно малко странично обзалагане?
— Какво например? — намръщи се офицерът.
— Ако загубиш утре — внимателно наченах аз, — ще признаеш ли, че поражението на Клод няма нищо общо с някаква некомпетентност, и ще свалиш ли обвиненията срещу него?
Антонио поразсъждава за миг, сетне кимна.
— Става. При други обстоятелства щях да се опасявам каква ще бъде реакцията на моите началници, но аз съм уверен в своята победа. Има неща, срещу които дори един демон не може да устои.
— И какви са те? — провлачи въпроса си Аахз.
— Ще видиш — подсмихна се военачалникът. — Твърде скоро.
С тези думи той се обърна кръгом и закрачи назад, а неговите офицери се помъкнаха подире му.
— Какво мислиш, Аахз?
— Какво мисля ли? — начумери се моят ментор. — Мисля, че взе да ставаш много мекушав, момче. Първо Брокхърст, сега Клод. Да не би тая дивотия „бъди милостив към враговете си“ да е взела да те кефи?
— Имах предвид за утре — бързо поясних аз.
— Не знам, момче — призна Аахз. — Звучеше ми прекалено уверено, за да съм спокоен. Бих искал да зная к’во е онова нещо в ръкава му, за което се предполага, че може да спре дори демони.
— Е — въздъхнах, — навярно утре ще разберем.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА:
Само гигант може да се бие с гигант.
На другия ден бяхме все тъй умислени.
Противниците ни определено имаха нещо наум, само дето не можехме да разберем какво точно. През нощта Танда и Брокхърст излязоха на разузнаване и донесоха озадачаващи новини. Имперските войници докарали някакво солидно оборудване, но то било скрито в огромен сандък. Единственото, за което нашите съгледвачи бяха сигурни, беше, че каквото и да е тайното оръжие, то е голямо и тежко.
Гюс предложи да прелети над сандъка, за да надникне набързо вътре, ала ние отхвърлихме идеята. Доколкото обектът бе обграден непрекъснато от множество бойци, нямаше никакъв начин гаргойлът да изпълни незабелязан мисията си. Дори и да използваше листа-невидимка, армията се простираше толкова надалеч, че все някой щеше да го види. Досега бяхме успели да опазим в тайна присъствието на Гюс в своите редици и предпочитахме това да си остане така. Ако ще и да го маскирахме като Аахз или мен, пак щяхме да се издадем, че член от групата ни е способен да лети. Както изтъкна первектът, очертаваше се тази кампания да бъде доста грубиянска и без да предупреждаваме противника какъв е пълният обхват на нашите възможности.
Всичко това беше тактически издържано и неоспоримо логично. И въпреки туй, докато двамата с Аахз стояхме в очакване Антонио да изиграе отварящия си гамбит, то съвсем не ме успокояваше.
— Отпусни се, момче — каза под сурдинка Аахз. — Изглеждаш нервен.
— Ами нервен съм — отсякох в отговор. — Висим тук и чакаме да се бием, а пък не знаем кой или какво ще ни излезе насреща. Надявам се да ми простиш, ако подобна ситуация ме поизправя на нокти.
Напълно съзнавах, че съм ненужно рязък със своя ментор. Аякс и Гюс бяха застанали наблизо; Брокхърст и Танда наблюдаваха за евентуални нови ходове. Единственият член на отбора, на когото тая сутрин не разчитахме, беше гремлинът, ала аз смятах, че не е най-разумното да привлека вниманието на Аахз върху този факт. Предположих, че нашият вечно изплъзващ се приятел е изчезнал нейде заедно с Глийп, тъй като моят любимец също отсъстваше.
Всичко, което можеше да се стори предварително, бе сторено. При все това не се чувствах спокоен.
— Я го погледни от тая страна, момче — изпробва се още веднъж демонът. — Ако не друго, поне знаем срещу какво не сме изправени.
Онова, срещу което не бяхме изправени, бяха войниците. Макар наблизо да се бяха скупчили много от тях, като че ли никой не полагаше каквито и да било усилия да ги организира или въоръжи за битка. С приближаването на уречения час ставаше все по-очевидно, че в задаващата се крамола те ще бъдат само зрители.