— Глийп! — уклончиво отвърна моят звяр и внимателно заизучава един облак.
Ако бях очаквал някакъв отговор, стана ясно, че няма да го получа.
— Все още не мога да повярвам — повтори Аахз.
— Виж, господине — казах му аз и вдигнах медальона нависоко. — Сега няма защо повече да се безпокоим за този или за който и да било друг дракон. Вече сме на печалба!
— На печалба сме — смръщи се первектът. — Само че ще ми направиш ли малка услуга, а, момче?
— Каква услуга, Аахз? — попитах.
— Ако този или пък някой друг дракон се заблуди и се вмъкне в нашия лагер, не го храни! Вече си имаме един и това е всичко, което моите нерви могат да издържат. Става ли?
— Разбира се, Аахз — усмихнах се.
— Глийп! — каза зеленият ми любимец и се потърка в мен за още погалване.
И си го получи.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА:
Бесът на изгорений демон и в ада няма равен.
Следващият ни военен съвет направи всички предишни да изглеждат малки. Това естествено трябваше да се очаква, тъй като си имахме работа с командира на целия ляв фланг на имперската армия.
Нашата среща се проведе в един павилион, изграден специално за тази цел, и постройката бе претъпкана с офицери, включително и Клод. Да, комай Антонио държеше на думата си, макар той самият в момента да не присъстваше.
Изправени пред подобна група, решихме и ние да покажем малко повече сила. За да постигнем това, бяхме придружавани от Танда и Брокхърст, отвън пък сумтеше Глийп. Все още държахме в резерва Гюс и Аякс, а гремлинът не се бе появявал от сблъсъка между драконите.
Не ми хареса офицерът, с когото в момента си имахме вземане-даване. В неговите уверени, мазни маниери усещах нещо, което ме караше да настръхвам. Силно подозирах, че се е добрал до сегашния си пост, като е изпоотровил своите съперници.
— Значи бихте искали да се предадем… — говореше той замислено, барабанейки с пръсти по масата пред себе си.
— … или да се оттеглите, или да свиете встрани — поправих го аз. — Честно казано, не ни интересува какво ще предприемете, стига да оставите Посилтум на мира.
— Ние наистина обмисляхме дали да не направим точно това — рече командирът, като се облегна назад в креслото си, за да огледа навеса над павилиона.
— Затуй ли цял ден придвижвахте допълнителни войски? — язвително го засече Брокхърст.
— Просто вътрешни работи, уверявам ви — измърка онзи. — Всичките ми офицери са събрани тук и те се боят, че ако ги оставят без надзор, войниците им ще вземат да вършат бели.
— Онова, което моят колега има предвид — вметна Аахз, — е, че ни е трудно да повярваме… че действително възнамерявате да се съгласите с нашите искания.
— Защо не? — сви рамене началникът. — Вие се биете точно за това, нали? Идва един момент, когато командващият трябва да се запита дали няма да му струва повече, ако води битката, вместо да я подмине. Засега вашата съпротива с използване на демони и дракони ни показва, че тази схватка ще бъде наистина трудна.
— Стига да се появи необходимост — намесих се аз, — там, откъдето идват, има още.
— Че ти ни го демонстрира — усмихна се командирът, като махна небрежно с ръка към Танда и розоволикия Брокхърст. — Вещиците и дяволите представляват впечатляващо допълнение към вашата войска.
Видя ми се неблагоразумно да изтъкна, че Брокхърст е имп, а не девол.
— Значи сте съгласни да заобиколите Посилтум? — запита го Аахз на принципа „право, куме, та в очи“.
— Съгласявам се да го обсъдя с моите офицери — поясни военачалникът. — Всичко, за което ще те моля, е да ми предоставиш един от твоите… а-а… помощници.
— Защо? — трепнах. Не ми се нравеше начинът, по който се блещеше в Тананда.
— За да те извести за нашето решение, разбира се — потърка брадичката си оня. — Никой от моите хора не ще посмее да влезе във вашия лагер, ако ще и да му е гарантиран имунитетът на пратеник.
В гласа му се прокрадна някаква лъжлива нотка, която не ми хареса.
— Аз ще остана, Скийв — писа се доброволец Аахз.
Обмислих го. Аахз многократно беше показвал своята способност да се грижи за себе си. И все пак аз не вярвах на командира.
— Само ако склониш да ни дадеш в замяна един от твоите офицери за заложник — отвърнах.
— Вече казах, че никой от… — започна моят опонент.
— Той няма защо да влиза в нашия лагер — обясних. — Може да остане извън войската ни — в края на гората, така че да се вижда откъм твоята страна. Аз гарантирам лично за неговата безопасност.