Когато се обърнах да потърся моя отбор, желаех да се чувствам толкова уверен, колкото звучах.
Танда с готовност дойде при мен, щом улових погледа й и направих знак да се отдели от останалите.
— Какво има, Скийв? — попита тя, когато се отдалечихме под сенките. — Да не се безпокоиш за Аахз?
Безпокоях се, ала все още не исках да си го призная. Нощта вече бе почти отминала без никакви признаци за движение или някаква дейност вътре в павилиона. Аз продължавах да се вкопчвам във вярата си в первекта. Понеже това не ми свърши работа, насочих моята мисъл към други упражнения, та да я отвлека от безплодната тревога.
— Аахз може да се погрижи за себе си — грубо казах накрая. — Има нещо по-разумно, за което искам да узная твоето мнение.
— Какво? — зеленокосата леко повдигна глава.
— Както знаеш — започнах помпозно, — аз не мога да виждам магиите за преобразяване, които извършвам. Въпреки че всички други се заблуждават, тъй като сам съм направил вълшебството, все още продължавам да възприемам обектите в истинската им форма.
— Не го знаех — отбеляза тя. — Но нищо, продължавай.
— Е, мисля си, че ако непременно трябва да се бием с армията, бихме могли да използваме допълнителни войски. Имам една идея, обаче се нуждая да ми кажеш дали наистина действа.
— Добре — кимна Танда. — И каква е идеята?
Понечих да подновя моето слово, но сетне осъзнах, че просто отлагам. Вместо туй затворих очи и съсредоточих мисълта си върху малката горичка пред нас.
— Хей! — викна момичето. — Това е страхотно.
Отворих клепачи, като внимавах да поддържам магията.
— Какво виждаш? — попитах напрегнато.
— Цяла сюрия демони… о-оп… Искам да кажа, перверти — отвърна тя радостно. — Имат толкова мечове и копия, че мязат на таралежи. Жестоко е!
Номерът се беше получил. Излязох прав, като предположих, че магията за преобразяване може да действа върху всяко живо същество, а не само върху хора и зверове.
— Никога не съм наблюдавала нещо подобно — дивеше се Танда. — Ами можеш ли да ги накараш да се движат?
— Не знам — признах. — Аз просто…
— Шефе! Хей, шефе! — разкрещя се Брокхърст, търчейки с все сила към нас. — Идвай бързо! Трябва да го видиш!
— Какво има? — извиках аз, но импът вече бе свърнал обратно и се носеше към края на гората.
Внезапен страх сграбчи сърцето ми.
— Хайде, Танда — изръмжах и забързах нататък.
Докато стигнем последните дървета, там се беше събрал целият отбор и всички говореха развълнувано.
— Е, какво има? — лавнах пак, когато се присъединих към тях.
Четата замлъкна, избягвайки погледа ми. Брокхърст вдигна ръка и посочи оттатък ливадата.
Там на фона на огромен огън забелязах Аахз — провиснал на врата си от една грубо скована бесилка. Тялото му бе отпуснато и безжизнено и той бавно се въртеше на края на въжето. В краката му се бяха скупчили група войници, за да вкусят зрелището.
Заля ме вълна от облекчение и взех да се хиля истерично. Бесилка! Само ако знаеха!
По лицата на войската ми се изписа тревога, докато в потресено мълчание наблюдаваха моята реакция.
— Не се безпокойте! — успях да си поема дъх аз. — Нищо му няма!
В началото на своята кариера с Аахз бях открил, че човек не може да убие демоните, като ги обеси. Вратните им мускули са прекалено здрави! Могат да си висят цял ден, без да им прилошее от умора. Това, разбира се, го бях научил с пот на челото един ден, когато ние…
— Поне имат благоприличието да изгорят тялото — промърмори Клод нейде близо зад мен.
Смехът ми застина в гърлото.
— Какво? — викнах аз, като се извъртях.
И наистина войниците бяха прерязали въжето и сега мъкнеха „трупа“ на Аахз към огъня с явното намерение да го хвърлят вътре.
Огън! Това вече бе нещо съвсем различно. Пламъците му бяха едно от оръжията, които действително можеха да убият моя ментор — по-лошо от…
— Аякс! — креснах. — Бързо! Спри ги да не…
Твърде късно.
Подхвърлен от войниците, Аахз се издигна над ревящите огнени езици. Последва краткотраен светлинен взрив, сетне нищо.
Замина си! Аахз!
Стоях, втренчен в кладата, и не вярвах. Потресът ме направи безчувствен към всичко друго, а умът ми не побираше загубата.
— Скийв! — рече Танда в ухото ми, полагайки длан върху моето тръпнещо рамо.
— Остави ме сам! — изграчих.
— Но армията…
Момичето позволи на думата да заглъхне, ала тя оказа своето въздействие. Полека взех да осъзнавам света около мен.
Легионите ни бяха дали отговора си и се събираха за битка. Барабаните им гърмяха, приветствайки изгряващото слънце, което се отразяваше в полираните оръжия, подредени срещу нас.