— Съжалявам — рече, — ама не мога да го сторя. Ние просто трябва да напредваме, не разбирате ли? Армиите са за това!
— А не можете ли известно време да напредвате в друга посока? — запитах с надежда.
— Ох-леле! — възкликна командващият, като протегна ръце в защитен жест. — Какво си мислите, че имам тук, гении ли? Туй са войници. Движат се по права линия, ако схващате какво ви говоря.
— Е, налага ли се да се движат толкоз енергично? — промърмори Аахз. — Не оставят много нещо зад себе си.
— Как да ви кажа? — поклати глава Големия Юлий. — Те са добри момчета. Вършат си работата. Понякога малко се увличат… както Звяра.
Бях се надявал да избегнем темата за този тип, но след като се отвори дума, реших да цепя направо.
— Слушай… ъ-ъ… Юлий — наченах.
— Големи Юлий! — изръмжа един от офицерите с крайчеца на устата си.
— Да, Големи Юлий! — поправих се набързо. — Става въпрос за Звяра. Ъ-ъ-ъ… той беше… така де… аз исках…
— Изобщо не го споменавай — махна с ръка военачалникът. — Желаеш ли да чуеш истината? Ти ми направи услуга.
— Тъй ли? — примигнах.
— Звяра беше започнал малко да ме ядосва, разбираш ли? — командващият сбърчи нос. — Взе да става твърде амбициозен.
— В такъв случай… — усмихнах се.
— И все пак… — продължи Юлий — това е лош начин да си отидеш. Насечен на парчета от собствените ти хора. Не бих искал да ми се случи на мен.
— Да беше го дал да го излапат драконите — безцеремонно издрънка Аахз.
— Кого, Звяра ли? — намръщи се имперското началство. — Да го излапат драконите? Защо?
— Защото тогава и той би могъл малко да се ядоса!
Явно се предполагаше, че това е смешно, тъй като Аахз внезапно избухна в кикот, както често правеше при своите шеги. От яд Танда завъртя очи.
Големия Юлий изглеждаше леко озадачен. Хвърли ми един поглед и аз вдигнах рамене да покажа, че също не схващам за какво става дума.
— Той е чудноват — заяви Юлий и мушна обвиняващо пръст към первекта. — Защо такова свястно момче като теб се мотае със странни хора? А?
— Война е — казах извинително. — Нали знаеш оня лаф какви странни люде можеш да откриеш сутрин рано в леглото си?
— Ти май доста добре се уреждаш в туй отношение? — намигна военачалникът и сетне се облещи похотливо към Танда.
— Шефе, искаш ли да го очистя? — попита Брокхърст, като заканително пристъпи напред.
— Видя ли! — избухна Големия Юлий. — Ето кое имах предвид. Това изобщо не е начин да изучиш военния занаят. Гледай сега, господине. Защо не ми дадеш да те настаня на работа, а? Какво ще кажеш?
— А по каква таблица плащате? — полюбопитства Аахз.
— Аахз! — намръщих се аз и после се извърнах към събеседника си. — Съжалявам, но ние вече си имаме работа… да защитаваме Посилтум. Оценявам предложението ти, обаче не искам да оставям недовършена задача.
— Аз какво ви разправях? — кимна Юлий към своите офицери. — Всичкият добър материал се оказва ангажиран. Вие защо не можете да ми доведете такива новобранци?
Тези думи бяха много ласкателни, но моя милост упорито се придържаше към целта на нашата среща.
— М-м-м… Юл… исках да кажа, Големи Юлий — продължих, — става въпрос за отбраната на Посилтум. Не бихте ли могли да си намерите някъде друго кралство за атакуване? На нас наистина не ни се ще да се бием с вас.
— На вас не ви се щяло да се биете? — взриви се саркастично командирът. — Вие си мислите, че на мен ми се ще да се бия? Мислите си, че ми харесва да правя това, за да си вадя хляба? Мислите си, че на моите момчета им е приятно през цялото време да убиват и да завоюват?
— Ами… — започнах тактично аз.
Юлий обаче не слушаше. Скочи от своето място и закрачи напред-назад, жестикулирайки яростно, та да подчертае думите си.
— Кои са тия тупани, дето искат да се бият? — запита той риторично. — Аз да ви изглеждам откачен? Нашите момчета да ви изглеждат откачени? Всички смятат, че имаме някаква шантава идея, която ни кара да продължаваме. Въобразяват си, че на света не ни трябва нищо друго, освен да маршируваме в потни брони и да си заточваме мечовете върху шлемовете на разни хора. И ти така си мислиш, нали? А? Не е ли тъй?
Това последното ми го изкрещя право в очите. Но на мен вече ми беше писнало да ми крещят.
— Да! — ревнах вбесен. — Точно туй си мисля!
— Ами — намръщи се Юлий — бъркаш, понеже…
— Мисля си това, защото ако не ти беше приятно да го правиш, нямаше да го правиш! — продължих, като също станах на крака.
— Просто ей тъй! — извика язвително командващият. — Просто спираме и се разотиваме.
Той се извърна към своите офицери: