— Скийв смята, че е лесно! Чувате ли го? Всеки от вас, който не желае да се бие, просто да престане. А? Просто ей така.
Откъм хората му се понесе дружно ниско хихикане. Въпреки по-раншното ми гневно избухване открих, че започнах да му вярвам. Колкото и невероятно да изглеждаше, на Големия Юлий и на неговите люде не им харесваше да бъдат войници!
— Съмняваш ли се, че ако можехме, нямаше да приключим с това? — отново ми заговори той. — Бас държа, че в цялата ми армия няма нито един човек, който не би си отишъл, стига да бе сигурен, че може да се отърве безнаказано.
От редиците на офицерите му отново се разнесе одобрително мърморене.
— Нищо не разбирам — казах аз, като поклатих глава. — Щом вие не искате да се бием и ние не искаме да се бием, какво правим тук?
— Ти някога чувал ли си за лихвари акули? — запита Юлий. — Знаеш ли нещичко за организираната престъпност?
— Организирана престъпност? — примигах на парцали.
— Това е нещо като държавно управление, господине — подсказа ми Аахз. — Само че е по-ефективно.
— По-добре приеми, че е „по-ефективно“ — кимна военачалникът. — Ето какво правим тука! Аз и момчетата имаме такъв списък от комарджийски дългове, че няма да повярваш. И един вид си ги отработваме, като им заплащаме в земя, разбираш ли ме?
— Ти още не си ми отговорил на въпроса — настоях. — Защо просто не приключите?
— Да приключим? — Юлий изглеждаше действително изумен. — Скийв, ти май се шегуваш. Ако напусна, преди да съм се издължил, те ще ми счупят крака. Туй ясно ли ти е?
Вълчата му усмивка не оставяше никакво съмнение, че съответните главорези биха направили нещо далеч по-фатално и по-болезнено, отколкото само да му счупят някой крак.
— Същото е и с момчетата тук. Така ли е, момчета? — и той махна с ръка към офицерите си.
В отговор на жеста му последва енергично кимване.
— Би трябвало да видиш какъв тип използват да им събира парите. Ти, момко, може и да си добър магьосник там, откъдето идваш. Но това — и командирът целият потрепери, — повярвай ми, не ти трябва да го виждаш.
Знаейки колко корав е Големия Юлий, му повярвах.
А той ми отправи една топла усмивка и обви с ръка раменете ми.
— Ето защо ще бъда наистина съкрушен да те убия. Схващаш ли?
— Ами — започнах аз — ти няма защо… ДА МЕ УБИЕШ?
— Точно така — живо кимна Юлий. — Бях сигурен, че ще ме разбереш. Работата си е работа, дори когато ти е адски неприятно да я вършиш.
— Уау! — прекъсна ни Аахз, държейки едната си опъната длан върху другата под формата на неправилно Т.
— Задръж малко! Нещо да изпускаш предвид, Шмули?
— Казва се „Големи Юлий“ — смъмри го някой от стражите.
— Не ми пука, та ако ще да се нарича и Великденско агне! — озъби му се моят ментор. — Въпреки това той изпуска нещо.
— И какво? — запита командващият.
— Нас — прокашля се Аахз, сетне посочи нашия отбор. — Като оставим настрани дребната подробност, че Скийв е магьосник и не е толкова лесно да бъде убит, той има приятели. Ти какво си мислиш, че ще правим, докато се опитваш да унищожиш водача ни?
Целият отбор пристъпи леко напред. Никой не се усмихваше, даже и Гюс. Макар да ми бяха другари, които познавах и обичах, признавам, че действително изглеждаха много жестоки. Изведнъж се почувствах твърде щастлив, че са на моя страна.
От друга страна, Големия Юлий не се впечатли.
— Няма спор — произнесе. — Лично аз очаквам да умрете заедно с вашия водач. Е, освен ако сте наистина добри в бягането.
— От какво да бягаме? — изръмжа Гюс. — Продължавам да мисля, че ти нещо не си доогледал. По мои сметки ние разполагаме с числено превъзходство. Дори и да бяхте въоръжени…
Върховният командващ го прекъсна със смях. Спокоен, уверен смях, към който никой друг не се присъедини. После смехът му секна и той се приведе напред, яростно намръщен.
— Смятам да го кажа само веднъж, така че всички вие слушайте внимателно. Големия Юлий не е стигнал на мястото, където е днес, като е пропускал да види нещо. Въобразявате си, че имате числено превъзходство? Може би ще е по-разумно да преброите отново.
Без да отмества поглед от нас, той направи късо, рязко движение с десницата си. При сигнала един от стражите му дръпна някакво въженце и стените на палатката паднаха на земята.
Отвън стояха войници. Те не бяха там, когато влязохме вътре, но сега ги имаше. Леле, какви момчета бяха! Ред след ред заобикаляха отвсякъде голямата палатка, като най-близките бяха просто на една ръка разстояние. Предните три реда се състояха от стрелци с поставени стрели и опънати тетива, прицелили се в нашия отбор.