С внезапна студена яснота осъзнах, че ей сега ще се мре. Цялата среща се оказа капан, и то добър. Достатъчно добър, та всички ние да умрем само ако пошавнем. Дори не можех да се залъгвам, че съм в състояние да спра толкова много стрели, пуснат ли ги наведнъж. Гюс може би щеше да оцелее след залпа, а пък останалите да скочат навреме в друго измерение и да се спасят, но аз се намирах прекалено далеч от Аахз и И-скачача, за да избягам.
— Аз… ъ-ъ-ъ… мислех, че военните съвети се изключват от бойните действия — рекох предпазливо.
— А също така не съм стигнал на мястото, където съм днес, с честна игра — помръдна рамене Големия Юлий.
— Знаеш ли к’во — провлече думите си Аахз, — за човек, който не желае да се бие, ти водиш твърде мръсна война.
— Какво мога да кажа? — запита имперският военачалник и безпомощно разпери ръце. — Това си е работа. Повярвайте ми, ако съществуваше някакъв друг начин, щях да го използвам. Но положението е такова, че…
Гласът му заглъхна и той започна да повдига своята десница. С ужас разбрах, че когато тя се спусне надолу, ще се спусне и завесата.
— Колко време имаме, за да намерим друг начин? — озърнах се отчаяно.
— Никакво — въздъхна Големия Юлий.
— И НЕ НИ И ТРЯБВА! — ревна гръмогласно Аахз с изненадващо ликуване.
Всички очи се извърнаха към него, включително и моите. Беше се ухилил широко и се вслушваше в онова, което гремлинът му шепнеше на ухото.
— Това пък какво означава? — повелително запита върховният командваш, бърчейки нос. — И откъде се появи туй малко синьо приятелче? А?
Той впи поглед в заобикалящите ни войници, които започнаха да се споглеждат взаимно, явно смутени.
— О, това е гремлин — уведоми го Аахз, като плъзна дружески ръка около раменете на своя довереник. — И ми се струва, че той разполага с отговор на нашите проблеми. Всички наши проблеми. Разбираш ли какво имам предвид?
— Какво има предвид? — начумери ми се Юлий. — Ясно ли ти е какви ги приказва?
— Аахз, кажи му — заповядах уверено, чудейки се през цялото време що за решение би съумял да намери моят ментор от тази бъркотия.
— Големи Юлий — усмихна се первектът, — какво ли биха могли да направят тия ваши лихвари акули, ако ти и твоята армия просто изчезнете?
И така, колкото и да е невероятно, всичко приключи.
Не с фойерверки, взрив или битка. А като много неща в моя живот — също тъй ненормално и импровизирано, както бе започнало.
И когато свърши, почти ми се искаше да не е свършвало.
Защото тогава трябваше да се сбогувам с отбора.
Сбогуването с отбора се оказа по-трудно, отколкото някога си бях представял. През цялото ми планиране някак си не бях престанал да обмислям възможността да се върна победоносно от войната.
Въпреки първоначалните ми ядове с тези съратници открих, че доста съм се привързал към всеки един от тях. Би ми се искало да ги задържа мъничко по-дълго, но това щеше да е невъзможно. Следващата ни спирка бе столицата, а те щяха да ми дойдат малко в повече за обяснение.
Освен туй, както изтъкна Аахз, щеше да бъде лошо за бойния дух да позволя на войниците да разберат колко високо е оценен техният командир, особено когато неговото заплащане е изключително непропорционално на собствените им възнаграждения.
Следвайки съвета му, платих лично на всекиго от четата. Щом привърших обаче, установих, че думите някак странно не ми достигат. И отборът още веднъж ми се притече на помощ.
— Е, шефе — въздъхна Брокхърст. — Струва ми се, че това беше. Благодаря за всичко.
— Беше истинско удоволствие да работя за теб — обади се Гюс. — Парите са хубаво нещо, но според мен Бърфърт и аз ти дължим още нещичко, загдето ни измъкна от онзи помиярник. Ако някога ти потрябва услуга, потърси ни.
— Младо — рече Аякс, като се прокашля, — напоследък се движа много, та не е тъй лесно да ми влезеш в дирите. Ако някой път попаднеш натясно и мислиш, че мога да ти сложа едно рамо, просто изпрати съобщение до Пазара на Дева и аз скоро ще пристигна.
— Не смятах, че толкова често посещаваш тоя Пазар — изненадах се от своя страна.
— Обикновено не е често — призна стрелецът, — ама сега ще наминавам… За всек’ случай.
Тананда подхвърляше монетата си във въздуха и я улавяше с дълго упражнявана лекота.
— Не би следвало да я взимам — въздъхна тя. — Но едно момиче трябва да яде.
— Ти си я заработи — настоях.
— Да, вярно. Предполагам, че ще потегляме — зеленокосата кимна на останалите. — Пази се, хубавецо.
— Ще се върнеш ли? — попитах припряно.
Танда направи гримаса.
— Не мисля — рече лукаво. — Ако Гримбъл ни види заедно…