— О, така ли? — ченето на гостилничаря увисна. — Че за спечелването на Голямата игра, за какво друго?
— Каква точно игра?
Въпросът ми се изплъзна, преди да съм размислил. Избухна насред разговора ни като шрапнел и нашият събеседник наистина отстъпи крачка назад от изумление. Зеленокосата Тананда ме срита под масата за предупреждение, ала аз вече бях осъзнал, че съм направил солиден гаф.
— Виждам, че имаме много да учим за твоя град, друже — намигнах хитро. — Ако намериш време, ще се радваме да се присъединиш към нас на чаша вино. Бих желал да разбера нещо повечко за тази Голяма игра.
— Хей, това е твърде любезно от ваша страна — заяви домакинът, като забележимо се ободри. — Почакайте тук. Ще ида да донеса виното.
— За какво беше всичко туй? — просъска Танда, щом онзи се отдалечи достатъчно, та да не ни чуе.
— Събирам информация — сопнах се аз. — По-точно за Трофея.
— Това го усетих — отсече тя. — Въпросът е: „Защо?“
— Мисля — заобяснявах надуто, — че като крадец би следвало да зная колкото се може повече за онова, което се опитвам да отмъкна.
— Кой ти е казал такова нещо? — намръщи се Тананда. — Всичко, дето искаш да научиш за една цел, е колко е голяма, колко тежи и за какви пари ще се продаде. Сетне проучваш охраната, която я пази. Да знаеш много за конкретния предмет не е предимство, ами спънка.
— Това пък откъде го измисли? — запитах, тъй като любопитството ми се разигра напук на мен самия.
Моята компаньонка завъртя очи вбесена.
— Защото те кара да се чувстваш виновен — подчерта. — Когато откриеш колко привързан е емоционално настоящият собственик към предмета, или че без него той ще банкрутира, или че ще го убият, ако някой го открадне, започваш да се пишманиш дали да го вземеш. И щом наистина се хванеш на работа, чувството за вина може да те накара да се поколебаеш, а колебливите крадци са или в затвора, или пък мъртви.
Канех се да разчепкам темата по-подробно, ала любезният ни домакин избра тъкмо този момент да се върне пак при нас. Крепейки бутилка и три стъклени чаши в ръце, той примъкна с крак един допълнителен стол към нашата маса.
— Ето ме и мен — обяви мъжът и сложи своя товар отпреде ни. — Най-доброто в дома — или най-доброто, което остана след празниците. Разбирате как стават тия неща, нали? Няма значение колко ще натрупаш предварително, все не е достатъчно.
— Не, не разбираме — поправих го. — Надявах се, че ти ще ни кажеш.
— Аха — кимна той, докато пълнеше чашите. — Просто още не мога да повярвам колко малко знаете за политиката.
— Политиката? — изкашлях се. — Какво общо има Голямата игра с политиката?
— Има всичко общо с нея — енергично провъзгласи нашият домакин. — Там е работата. Не загряваш ли?
— Не — признах безцеремонно.
Той въздъхна.
— Виж сега — рече, — тази земя разполага с две потенциални столици. Едната е Вегас, а тая тук, както ти е известно, се нарича Та-хоу8.
Не ми беше известно, ала ми се стори неблагоразумно да си покажа невежеството. Може и да не съм много схватлив, но не съм тъп.
— Доколкото в даден момент би могло да има само една столица — продължи гостилничарят, — всяка година двата града се състезават за въпросната привилегия. Победителят става монополист и получава правото да бъде център на властта през следващите дванадесет месеца. Трофеят е символ на тази власт, а през последните пет години той беше притежание на вегасците. Вчера най-накрая си го извоювахме обратно.
— Искаш да кажеш, че Голямата игра определя кой ще ръководи страната? — възкликнах, тъй като озарението най-сетне ме споходи. — Извинявай за въпроса, ама това не е ли малко глупаво?
— Не по-глупаво от всички други начини за избор на държавно управление — противопостави се мъжът, повдигайки кокалестите си раменца. — Положително е по-разумно от воденето на войни. Мислиш ли, че е случайно, дето играем играта от петстотин години и през цялото туй време не е имало граждански сблъсъци?
— Но щом Голямата игра е заместила при вас гражданската война, тогава какво… — започнах, ала Тананда ме прекъсна.
— Мразя да се намесвам — намеси се тя, — но ако ще трябва да изпреварим тълпите, по-добре да вървим. Още веднъж, къде рече, че бил Трофейният център?
— Една улица по-нагоре и шест вляво — осведоми ни нашият домакин. — Ще го налучкате по навалицата. Аз ще скътам останалата част от бутилката настрани и можем да я довършим, след като видите Трофея.
— Много ще сме ти благодарни — усмихна се девойката, докато му плащаше за храната.
Явно бе уцелила правилната валута, понеже собственикът я прие, без да му мигне окото, и когато тръгнахме, ни махна за довиждане.
8
Имената на съперничещите си градове не случайно са пълни омоними на столицата на хазарта Лас Вегас и прочутия също с хазартните си заведения курорт Та-хоу, разположен на едноименното езеро. Асприн непрекъснато иронизира разни страни от американската действителност — например физическия облик на местните жители (в предишната глава), увлечението им по Голямата игра, техния стигащ до абсурд търговски нюх (по-нататък в книгата). — Б.пр.