— Надявах се да науча нещо повече за тази Голяма игра — възнегодувах аз, щом се отдалечихме достатъчно, за да не бъдем чути.
— Не, не си се надявал — поправи ме моят гид.
— Не съм ли? — намръщих се.
— Не. Ти просто ставаше съпричастен — изтъкна тя. — Дошли сме да вземем подарък за рожден ден, а не да се набъркваме в местната политика.
— Не съм ставал съпричастен, ами се опитвах да получа малко информация.
Тананда тежко въздъхна.
— Слушай, Скийв — каза тя, — използвай съвета на един стар дименционен пътешественик. Прекалено многото информация е отрова. Всяко измерение си има своите проблеми и започнеш ли да учиш отвратителните подробности, ти теква колко лесно би било да помогнеш. Щом видиш някой проблем и неговото решение, се чувстваш почти задължен да се намесиш. Което винаги води до неприятности, а ако си спомняш, се предполагаше, че по време на това пътуване ще ги избягваме.
Аз насмалко не й посочих колко иронично звучи да ме увещава да избягвам неприятностите в момент, когато сме тръгнали да организираме кражба. После съобразих, че ако кражбата не я тревожи, но местната политика я безпокои, навярно ще бъде разумно да обърна внимание на съвета й. Както казах, може да не съм схватлив, обаче не съм тъп.
Точно според очакванията Трофейният център беше пренаселен въпреки ранния час. Докато приближавахме, отново започнах да се дивя на физиката на местните жители — или по-конкретно на пълната й липса.
Тананда, изглежда, не споделяше моето захласване по аборигените и ловко си запробива път през навалицата, оставяйки на мен да я следвам. Нямаше подредена опашка и докато минем през една от многобройните врати, тълпата стана достатъчно гъста, за да пречи на придвижването ни напред. Танда продължи да си прокарва път към Трофея, но аз спрях току до прага. Височината ми даваше предимството да съзерцавам ясно статуята от мястото, където се намирах.
Ако не друго, когато се виждаше добре, тя бе още по-грозна, отколкото отдалече.
— Не е ли великолепна? — ахна жената до мен.
Трябваше ми известно време да разбера, че приказва на моя милост. Собствената ми маскировка ме правеше да изглеждам по-нисък и тя говореше на гърдите ми.
— Никога не съм забелязвал нещо подобно — съгласих се непохватно.
— Разбира се, че не — намръщи се тупанката. — Това е последната творба, която великият скулптор Уотгит е изваял, преди да полудее.
Казах си, че вероятно е направил тази статуя, след като е полудял. Сетне ми хрумна, че може би именно тя го е побъркала — особено ако я е работил от жив модел. Дотолкова потънах в тая ужасна мисъл, че когато Танда отново се появи до мен и докосна ръката ми, трепнах стреснат.
— Хайде да си вървим, хубавецо — промълви. — Видях достатъчно.
Краткостта на нейната проверка ми даде надежда.
— Няма надежда, така ли? — въздъхнах въпросително. — Тц, тц, лоша работа. А пък аз наистина се бях навил да изпробвам уменията си.
— Това е добре — измърка тя, като ме хвана подръка. — Защото мисля, че виждам начин да извъртим тази шашарма.
Не бях сигурен какво е туй шашарма, но бях уверен, че щом открия, няма да ми хареса. Оказах се прав.
ГЛАВА ШЕСТА:
Ту го виждаш, ту го не виждаш.
— Сигурна ли си, че на вратата няма никаква ключалка? — попитах за двадесет и трети път.
— По-тихо — изсъска Тананда, като сложи мека длан върху устните ми, макар и не толкова нежно. — Да не искаш да събудиш целия град?
Имаше право. Бяхме се снишили в една алейка срещу Трофейния център и понеже нашата идея за изчакване бе да се уверим, че всички са заспали, щеше да е неразумно да вдигаме такъв шум, че да ги държим будни. Все пак мен ме занимаваха въпроси, на които търсех отговор.
— Сигурна ли си? — запитах отново, този път шепнешком.
— Да, сигурна съм — въздъхна Тананда. — Ако беше надзърнал, можеше и сам да се убедиш.
— Бях зает да оглеждам статуята — признах.
— Ъхъ — изсумтя моята партньорка. — Помниш ли какво ти казах за прекаленото вътрешно обвързване с мишената? Би трябвало да проверяваш охраната, а не да си играеш на познавач.
— Във всеки случай ситуацията не ми харесва — заявих с подозрение, горейки от желание да отклоня разговора от собствените ми кусури. — Твърде лесно е. Не мога да повярвам, че ще оставят нещо, което ценят толкоз високо, колкото Трофея, в една незаключена и неохранявана постройка.
— Има две-три подробности, които пропускаш — присмя ми се Тананда. — Преди всичко тази статуя е единствена по рода си. Това означава, че който и да я открадне, ще се сблъска с куп истински проблеми, ако се опита да я продаде. Дори само да я покаже на някого тук, в Та-хоу, вероятно ще му откъснат ръчичките.