По някаква причина мисълта да разединим силите си насред кражбата ме обезпокои.
— Слушай… ммм, Танда — рекох, — дойде ми наум, че дори и да задействаме алармата, докато стражите пристигнат, ние отдавна ще сме изчезнали. Имам предвид, че ако от петстотин години не са воювали, сигурно ще са малко мудни с появяването си там.
— Не — твърдо се възпротиви Тананда. — Намерим ли начин въобще да избегнем алармирането на стражата, ще го използваме. Обещала съм на Аахз да те предвардвам да не се забъркваш в неприятности, което означава…
Тук тя рязко млъкна и се втренчи оттатък уличното платно.
— Какво става? — изсъсках аз, като проточих врат, за да получа по-добър обзор.
В отговор момичето мълчешком посочи към затъмнения Трофеен център.
От сянката на сградата се появи група от дузина фигури в плащове. Те бързо се огледаха нагоре-надолу по улицата, после се обърнаха и хлътнаха в зданието.
— Струва ми се, ти каза, че вътре нямало да има стражи! — прошепнах освирепял.
— Не разбирам — промълви Тананда по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Охранителен отряд просто не е предвиден.
— Но стражите са там, не можем… — подхванах аз, обаче моят гид сложи длан на ръката ми, за да млъкна.
Групата се появи пак, сега от вътрешността на сградата. Придвижваха се по-бавно от първия път, когато ги видяхме, стигнаха крадешком до сянката и изчезнаха от очите.
— Олекна ми — заяви Тананда, която дотогава бе притаила дъх. — Това са само шепа пияндета, дето са се промъкнали в неработно време да позяпат Трофея.
— Не се държаха като пияни — отбелязах със съмнение.
— Хайде, хубавецо — призова тя, шляпвайки ме по рамото. — Удари часът да затъркаляме шоуто. Давай след мен.
Няма защо да ви разправям, че не горях от мерак да вървя, но пък още по-малко желаех да бъда зарязан. Това не ми оставяше друг избор, освен да я последвам, когато тръгне да пресича улицата. Докато крачех обаче, имах предпазливостта да измъкна моя И-скачач. Глождеше ме някакво неприятно предчувствие и исках да съм сигурен, че в случай на затруднение разполагам подръка със запасен изход.
— Влизай! — нареди Тананда, като отвори вратата. — Гледай да се обадиш, щом стигнеш. Ще ми се да съм там, за да зърна физиономията на Аахз, когато му дадеш Трофея.
— Нищо не мога да видя — възразих аз, озъртайки се в непознатата сграда.
— Разбира се, че не виждаш! — отсече девойката. — Тъмно е. Само че ти знаеш къде е Трофеят, така че да вървим.
При нейното настояване се пресегнах с ума си и леко се оттласнах от пода. Както при стотиците упражнения се издигнах и понесох към мястото, където смятах, че стои статуята.
Докато летях, ми текна, че съм пропуснал да попитам Тананда колко високо се издигат щитовете. Замислих се дали да се върна, или да й викна, но разсъдих, че е по-добре да не го правя. Шумът щеше да е опасен, а времето бе ценно. Искаше ми се всичко да мине колкото може по-скоро. Вместо това обаче освободих част от своя ум от грижата за полета и го изпратих пред себе си, търсейки издайническата аура на магическите щитове. Ала такива липсваха.
— Танда! — просъсках, преди да съобразя. — Щитовете ги няма!
— Не е възможно! — долетя отговорът откъм вратата. — Сигурно си сбъркал мястото. Провери пак.
Опитах отново, дирейки из цялото помещение. Нищо. Докато се взирах около мен, осъзнах, че очите ми са започнали да се нагаждат към мрака.
— Няма никакви вълшебни прегради — обадих се тихо. — Намирам се точно над пиедестала, но тях просто ги няма.
Нещо сякаш се бе закачило за съзнанието ми и го дърпаше. Нещо, което бях видял, беше ужасно не в ред, обаче моят мозък бе зает с търсене на щитовете.
— Щом си тъкмо там — подкани ме Тананда, — спусни се надолу и вземи Трофея. И побързай! Струва ми се, че чувам някой да идва.
Спуснах се на пода — внимателно, защото не забравях за скърцащите дъски, и се обърнах към стратегическия обект. Тогава изведнъж ме озари кое не беше наред.
— Изчезнал е! — викнах.
— Какво? — ахна Танда и силуетът й се появи на входа.
— Трофеят! Изчезнал е! — възкликнах, шарейки с ръце по опразнения пиедестал.
— Излизай, Скийв! — изкрещя неочаквано с цяло гърло девойката.
Тръгнах към вратата, ала гласът й ме спря:
— Не! Използвай И-скачача. Веднага!
Палецът ми докосна активиращия бутон на устройството, което стисках в дланта си, но аз се поколебах.
— Ами ти? — запитах. — Ти не идваш ли?
— След като изчезнеш — настоя тя. — Сега тръгвай…
От тъмнината излетя нещо и удари фигурата й. Момичето се свлече на купчина на земята, сякаш нямаше кости.