— Танда! — втурнах се напред.
Внезапно вратата се изпълни с ниски силуети, които се стълпиха над проснатите ничком очертания на Тананда.
За миг застинах в нерешителност.
— Вътре има още един! — прогърмя някой.
Дотук с нерешителността. Натиснах бутона.
Отново познатото светкавично нахлуване на мрака… и аз бях пак в своя апартамент на Буна.
Аахз седеше до масата с гръб към мен, ала сигурно бе чул онова БАМФ от моето пристигане.
— Време беше! — измърмори той. — Позабавлява ли се на твоята малка…
И млъкна, защото се обърна и очите му видяха изражението върху лицето ми.
— Аахз — изкрещях аз, като се олюлях напред, — насадихме се!
Юмрукът му се стовари с трясък, който разцепи масата.
— Знаех си! — изръмжа той.
ГЛАВА СЕДМА:
Приятел в нужда е досада.
— Чакай сега да видим дали съм те разбрал добре — промърмори Аахз, който мереше пода на стаята с крачки. — Ти си се измъкнал без драскотина, обаче Танда са я заловили. Така ли е?
— Не можех да попреча! — простенах, клатейки глава. — Връхлетяха връз нея, а ти беше казал…
— Знам, знам — махна с ръка моят ментор. — Правилно си постъпил. Просто се опитвам да добия ясна представа за положението. Сигурен ли си, че туй е било на Тупания? Онова шашаво измерение с ниските бледолики чешити? Или кожа и кости, или камара лой?
— Точно така — потвърдих. — Кръстосвал ли си го?
— Чувал съм за него — сви рамене Аахз, — но никога не ми се е случвало да го посетя. Разправят, че е малко нещо в комарджийския кръжец.
— Трябва да е заради Голямата игра — допуснах в пристъп на просветление.
— Това, което не мога да разбера — дивеше се люспестият, без да обръща внимание на моята забележка, — е какво сте правили там вие двамата.
— Ъ-ъ… донякъде беше заради мен — признах си с изтънял гласец.
— Заради теб? — примигна от учудване Аахз, като чак спря и се вторачи в лицето ми. — Кой ти е разказвал за Тупания?
— Никой — поясних бързо-бързо аз. — Не че съм искал да идем точно там. Бях гладен, а Танда рече, че най-близкото място, където мога да намеря нещо за хапване, е тъкмо Тупания.
— Знам какво е — направи гримаса наставникът. — Яденето винаги е проблем, когато пътешестваш из измеренията — дори и на хуманоидните.
— Още по-зле става, ако изобщо не ходиш в хуманоидни светове — съгласих се.
— Това факт ли е? — промърмори Аахз, оглеждайки ме с явно подозрение. — Между другото кои измерения посетихте?
— Ъ-ъ-ъ… не мога да си спомня всички имена — заувъртах аз. — Тананда… ммм… имаше чувството, че в някои от по-затънтените кътчета съществува по-малка вероятност да си създадем неприятности.
— Как изглеждаха местните обитатели? — притисна ме первектът.
— Не се ли отклоняваме от темата? — попитах отчаяно. — Истинският въпрос е за Танда.
За мое удивление кроежът ми сполучи.
— Имаш право, момче — въздъхна Аахз. — Добре. Искам хубавичко да си помислиш. Сигурен ли си, че не знаеш кой или защо я е нападнал?
Разговорният ми гамбит бе рикоширал. Запитването ме изправи пред истинска дилема. От една страна, не можех да очаквам демонът да състави план за спасителната операция, ако не е запознат напълно със ситуацията. От друга, не горях от особено желание да призная какво сме вършили, когато са пленили Тананда.
— Ъ-ъ — рекох, като избягвах погледа му, — мисля, че в края на краищата мога да се сетя няколко неща за ония измерения. Имаше едно, дето…
— Чакай малко — прекъсна ме Аахз. — Ти току-що заяви, че би следвало да се съсредоточим върху проблема с Танда. Сега не се отклонявай…
Спря насред изречението и внимателно ме изгледа.
— Момче, ти криеш нещичко от мен — оповести със студен глас, който не оставяше никакво място за спорове. — Хайде, изплюй камъчето! Какво не си ми казал за тая катастрофа?
Думите му увиснаха очаквателно във въздуха и изведнъж ми се стори, че повече не мога да отлагам.
— Ами… — започнах, като се прокашлях — не съм сигурен, но смятам че онези, които пипнаха Танда, са градските стражи.
— Стражи? — начумери се менторът. — Защо им е на тях да пипват Танда? Всичко, което сте сторили, е било да хапнете и евентуално да попазарувате.
Не отговорих, понеже внезапно проявих интерес към детайлното разглеждане на своите нозе.
— Това е всичко, дето сте правили, нали?
Опитах се да продумам, ала словата не излизаха от гърлото ми.
— Абе, какво всъщност правехте? — изръмжа Аахз. — Давай. Говори. Трябваше да разбера, че не е било само… Хей! Нали не сте убили някого?