— Ох, вярно — отвърнах аз, леко смутен заради недоглеждането.
— Слушай, Грифин — обади се Аахз. — Все се каня да те питам. Какво всъщност предизвика войната?
За пръв път от срещата ни с него нашият невръстен гид показа някакво чувство, което не беше досада или страх.
— Тези копелета от Вегас ни откраднаха Трофея — гневно изръмжа той. — Сега възнамеряваме да си го вземем обратно или да разберем причината.
За разлика от друг път в момента нямах нужда от лакътя на Аахз в ребрата ми, за да се сетя да си мълча. Въпреки това го получих.
— Откраднали вашия Трофей, а? — невинно подхвърли первектът. — И знаеш ли как са го направили?
— Една тяхна шайка организирала набег и офейкала в деня след Голямата игра — с горчивина в гласа заяви Грифин. — Вмъкнали са се току подир залез слънце и избягали, преди стражите да успеят да реагират на алармата.
Споменът за групата, която влезе и после напусна Трофейния център, докато Тананда и аз чакахме, проблесна в моя ум. Това изясняваше някой-друг въпрос от ония, дето не ми даваха мира: например „Къде е отишла статуята?“ и „Как тъй пазачите пристигнаха толкова бързо?“. Та ние не бяхме задействали никакви аларми! Шайката от Вегас го бе сторила — като без да иска, ни е издала на стражите!
— Щом Трофеят означава толкоз много за вас, би следвало да се грижите по-добре за него — намекна Аахз.
Грифин се извърна като вихрушка към люспестия и за миг си помислих, че наистина се кани да го удари. Сетне, в последния момент, хлапакът си припомни, че насреща му стои магьосник, и отпусна ръце. Сподавих една тиха въздишка на облекчение. Имам предвид, че Аахз е здравеняк! В моето родно измерение Буна бях впечатлен от неговата сила, а тук, на Тупания, аз изглеждах здравеняк в сравнение с местните жители. Ако Грифин го бе халосал, Аахз щеше да го разкъса на парчета… в буквалния смисъл на думата!
— Нашите мерки за сигурността на Трофея бяха повече от адекватни — заяви с равен глас гидът ни. — Е, при нормални обстоятелства. Крадците обаче са получили магическа помощ.
— Магическа помощ? — рекох аз, изкаран най-подир от умълчаването ми.
— Точно така — енергично закима Грифин. — Как иначе биха съумели да преместят толкова тежка статуя, преди да пристигнат пазачите?
— Биха могли да го сторят и без магия — предположи менторът. — Ако, да речем, неколцина яки мъже се захванат с тая работа.
— В друг случай щях да се съглася с теб — призна нашият водач, — но в този ние наистина спипахме демона, който им е помагал.
Възцари се продължително мълчание. Нито Аахз, нито пък аз искахме да зададем следващия въпрос. Бояхме се какъв може да се окаже отговорът. Най-накрая учителят ми отвори уста.
— Демон, казваш? — запита с най-широката си усмивка. — И какво стана с него?
Тонът му бе лековат и нехаен, ала в очите му имаше блясък, който не ми хареса. Озовах се в уникалното положение да се безпокоя за съдбата на цяло едно измерение.
— С демона ли? — сключи вежди Грифин. — О, магьосникът го държи в плен. Може би когато се срещнете, ще ви позволи да му хвърлите един поглед.
— Кой магьосник? Онзи, дето отиваме да го видим? — настоя Аахз. — Той е уловил въпросния демон?
— Да, точно така — отвърна гидът. — Защо питаш?
— Тя още ли е в безсъзнание? — изтърсих.
Този път лакътят на Аахз почти ме сгъна на две, обаче беше прекалено късно. Грифин бе спрял на място и ме наблюдаваше страхотно напрегнато.
— Откъде научи, че е в безсъзнание? — в гласа му звучеше подозрение. — И защо говориш за него в женски род?
— Не знам — ловко заметох следите аз. — Трябва да е заради нещо, което ти си казал.
— Казах, че сме спипали демон — опъна се хлапакът, — но не и как, а що се отнася до пола му…
— Слушай — рязко го прекъсна люспестият мъж, — цял ден ли ще стоим тука да спорим, или ще ни заведеш при магьосника?
Грифин ни гледа заканително някое време, па сетне сви рамене.
— Вече пристигнахме — обяви той, като посочи шарена врата в стената. — Магьосникът живее именно тук.
— Тогава, синко, не клюмай просто така — ревна Аахз. — Почукай и извести за нас.
Нашият водач потисна едно възмутено изпухтяване, но послушно пристъпи и похлопа на показаната врата.
— Ей, Аахз — изсъсках, — к’во ще кажем?
— Това го остави на мен, момче — измърмори той в отговор. — Ще се опитам да го попроуча, а оттам нататък ще караме по слух.
— По какво сме щели да караме? — намръщих се.
Первектът извъртя очи.
— Момче… — подхвана явно без удоволствие.
Точно в този миг вратата се отвори и отвътре се показа съсухрен старец, който запримига на слънчевата светлина.