— Все би трябвало да има нещо за вършене — изръмжа Аахз и започна да се разхожда из стаята. — Не ме е гонила такава скука чак от Двестагодишната обсада.
— Би могъл да ме понаучиш да пътувам сред измеренията — предложих с надежда.
Това беше една област от магията, в която той упорито отказваше да ме просвещава. Както споменах по-рано, Аахз е демон, което е съкратеното обозначение за „дименционен пътешественик“. Напоследък болшинството от близките ми приятели бяха демони и аз горях от желание да прибавя пътешествието из измеренията към своя скромен списък от умения.
— Момче, не ме карай да се смея — изсмя се грубо моят наставник. — Със скоростта, с която усвояваш, ще ми трябват повече от двеста години да те науча.
— Ох — въздъхнах аз обезсърчен. — Е, добре, не би ли могъл да ми разкажеш за тази Двестагодишна обсада?
— Двестагодишната обсада… — промърмори замечтано Аахз и леко се усмихна на себе си. Известни са случаи, когато големи групи въоръжени мъже са пребледнявали и видимо са се разтрепервали пред усмивката на ментора ми. — Няма какво толкова да ти разправям — захвана той, като се подпря на масата и надигна солидна глинена кана с вино. — Беше между мен и един друг магьосник, Диз-Не. Сополив мъничък новак… ти малко ми приличаш на него.
— А какво стана? — подтикнах го аз, за да отклоня колкото е възможно по-бързо разговора от моя милост.
— Ами щом разбра, че не може да ме бие, премина в отбрана — припомни си Аахз. — Като маг не беше нищо особено, но знаеше защитните заклинания. Цели два века успя да се уварди от мен, макар че междувременно изчерпахме повечето от вълшебните енергии на това измерение.
— И кой спечели? — притиснах го нетърпеливо.
Люспестият повдигна вежда над ръба на каната с вино.
— Аз ти разказвам историята, момче — натърти. — Сам си дай сметка.
Дадох си сметка и преглътнах с мъка.
— Уби ли го?
— Нищо толкова приятно — усмихна се Аахз. — Онова, дето направих, щом пробих през защитата му, ще продължи доста повече от двеста години — но ти гарантирам, че няма да му е досадно.
— Защо се бихте? — попитах с отчаяно усилие да задържа образите, които умът ми раждаше един през друг.
— Той отмъкна парите от важен залог — сви рамене моят ментор и пак гаврътна от аленото питие.
— И туй ли беше всичко?
— Това е достатъчно — мрачно настоя събеседникът ми. — Залагането е сериозна работа в каквито и да било измерения.
— Ммм… Аахз? — намръщих се. — Когато се срещнахме с Големия Юлий и войниците му, те не бягаха ли от комарджийски дългове?
Ставаше дума за армията, за която споменах по-рано. Понастоящем Големия Юлий и неговите хора се бяха маскирали като щастливи граждани на Посилтум.
— Точно така, момче — кимна Аахз.
— Значи ти затова ми каза, че лихварите акули вероятно ще дойдат да ги търсят — произнесох триумфиращо аз.
— Грешиш — скръцна със зъби демонът.
— Греша ли? — примигнах.
— Не съм казвал, че те навярно ще дойдат да ги търсят. Заявих, че ще дойдат да ги търсят. Можеш да се хванеш на бас. Тук има само два въпроса: кога ще се появят и как ще реагираш ти?
— За „кога“ нищо не знам — отбелязах аз, след като внимателно обмислих първото, а над второто поразсъждавах малко по-длъжко.
— И реши… — подкани ме Аахз.
— Да си вземем парите и да избягаме. Ето защо искам да се науча на дименционни пътешествия. Смятам, че в това измерение няма къде да се скрием, което ще рече да напуснем Буна и да се отправим към по-зелени и безопасни пасбища.
Моят наставник не се трогна.
— Ако ножът опре до кокала — прозина се той, — можем да използваме И-скачача. Докато имаме механични средства да пътуваме до други светове, не е нужно да учиш как да го вършиш по магически начин.
— Хайде стига бе, Аахз! — избухнах. — Защо не искаш да ме просветиш? Какво прави дименционното пътешествие толкова трудно за усвояване?
Первектът ме гледа дълго време, сетне тежко въздъхна.
— Добре, Скийв. Ако желаеш да ме изслушаш, ще се опитам да ти го нахвърлям накратко.