Началникът закрачи подир войниците си, след туй поспря да ни метне одобрителен поглед.
— Не знам дали ще получите медал за това — заяви мрачно той, — но аз няма да го забравя. Имате личната ми благодарност.
— Няма защо, пуяк такъв — промърмори Аахз, когато човекът хукна с все сила.
— Знаеш ли, бас държа, че наистина никога няма да го забрави — усмихнах се.
— Май се чувстваш много доволен, а, момче? — отбеляза люспестият, като повдигна критично вежда към мен.
— Да — потвърдих скромно.
— Е, полага ти се — разсмя се той и ме тупна по гърба. — Мисля обаче, че ще е най-добре да празнуваме на известно разстояние.
— Съвсем вярно — съгласих се аз и махнах великодушно към отворената врата. — След вас.
— Не, след вас! — контрира ме учителят, повтаряйки жеста ми.
Тъй като не желаехме да прахосаме в спор още време, минахме рамо до рамо сега непазената от никого северна порта на Вегас, понесли триумфално нашата плячка. Това би трябвало да реши нещата. Щом отмъкнахме успешно Трофея, би било нищо работа да го върнем на Та-хоу, да го разменим за Тананда и да се поотпуснем на едно празнуване у дома на Буна.
Всъщност редно бе да съм по-наясно с живота.
Всеки път, когато ситуацията изглежда кротка и спокойна, се случва нещичко, което да ни обърка картите. Ако не се появят непредвидени външни усложнения, то или се развихря нравът на Аахз, или аз си отварям голямата уста. В този случай външни усложнения нямаше, но късметът ни се изчерпа. Нито пък можеше да укоряваме някого от нас: и двамата търпяхме критика. Аахз — за своя нрав, а моя милост — заради голямата си уста.
Почти се бяхме върнали на мястото, където скрихме Грифин, когато первектът отправи едно неочаквано искане:
— Слушай, момче, какво ще речеш да махнеш маскировките ни за малко?
— Защо? — попитах логично.
— Без специална причина — сви рамене той. — Просто желая да погледна този Трофей, който ни създаде толкова много грижи.
— Че не го ли видя във Вегас? — сбърчих чело аз.
— Не истински — призна моят ментор. — Отначало бях зает да прогоня войниците и цивилните, а след това пък беше нещо едро и тежко за носене. Така и не се спрях да го разгледам, както следва.
За да отстраня маскировките, ми бяха нужни само няколко секунди. По-лесно е да ги махнеш, отколкото да ги създадеш, понеже можеш да видиш как трябва ди изглежда крайният резултат.
— Заповядай! — обявих.
— Благодаря, момче — ухили се Аахз, остави Трофея на земята и бързо го разви.
Въпросният Трофей си бе все тъй грозен, както винаги; не че бях очаквал това да се промени. Дори отблизо — докато наставникът ми го съзерцаваше — изглеждаше още по-зле. След малко той се дръпна назад и се вторачи отново в него. Накрая го обиколи, изучавайки чудовището от всички ъгли.
По някаква причина мълчаливата му съсредоточеност ме накара да се чувствам неловко.
— Е, какво мислиш? — попитах в старанието си пак да завържа разговор.
Аахз бавно се извърна към мен и забелязах, че люспите му са забележимо по-тъмни от обичайното.
— Това ли е то? — блъвна той, като махна с палец назад през рамото си към статуята. — Това ли е Трофеят? Значи ти остави да заловят Танда и ни прекара през всичко туй заради едно противно парче скулптура?
Нещо изщрака меко в мозъка ми, запалвайки въгленче гняв. Искам да кажа, че никога не съм се преструвал, че харесвам Трофея, и всъщност го беше избрала Тананда.
— Да, Аахз — произнесох отчетливо. — Сам виждаш.
— От всичките ви тъпи номера, които сте правили, този е върхът! — разбесня се моят ментор. — Ти си заряза учението, профука цяло състояние, да не говоря пък, че сложи вратовете на всинца ни на ешафода, и за какво?
— Да, Аахз — успях да отвърна.
— И Танда! Знам, че си е малко смахната, но чак пък толкова! Много ми се ще да я оставя там, където е сега.
Опитах се да кажа нещо, ама нищо не излезе.
— Всичко, което искам да чуя от теб, чирако, е: защо?
Беше се надвесил заплашително над мен.
— Дори немощните умове се нуждаят от мотив. Какво смятахте да правите вие двамката с тая купчина боклук, когато я откраднехте? Това ми обясни!
— Щеше да е подарък за рождения ти ден! — креснах аз, тъй като бентът най-сетне се отприщи.
Аахз застина на място и по лицето му бавно се разля израз на удивление.
— По… подарък за моя рожден ден? — запита с изтънял гласец.
— Точно така, господине — изръмжах. — Изненада. Искахме да ти намерим нещо специално. Нещо, което никой друг не е имал, независимо колко ще ни коства. Сигурно е било глупаво от наша страна, нали?