Това започна да ми звучи доста приятно. Може би съм се мотал с Аахз прекалено дълго, но потенциалните финансови изгоди от сегашното ни положение ме впечатлиха като изключително добри. Единствената предвидима трудност беше настояването на первекта да задържи своя подарък за рождения си ден.
— Ако опитате нещо, нашата магьосница ще…
— Вашата магьосница! Та нали ние я уволнихме? Ако тя опита нещо, нашият магьосник ще…
Бушуващият дебат пак си проби път със сила в моето съзнание. Това последното ми прозвуча така, сякаш работите можеха да станат много бързо твърде неприятни. Хвърлих гневен поглед към Аахз, ала, както обикновено, той беше далеч пред мен.
— Господа, господа! — призова люспестият с повторно вдигане на ръцете.
— Кого наричаш господин, бе?
— И дами — поправи се моят ментор, присвил очи към източника на гласа. — К’во знаете вие? ИРА отново нанася удар.
— Какво е това ийра? — сбърчи вежди представителят на тахойците, повтаряйки дума по дума мисълта ми.
— Изглежда — продължи Аахз, като съвършено загърби въпроса, — нашите мотиви са били погрешно изтълкувани. Ние не се сдобихме с Трофея, за да искаме откуп за него. Точно обратното. През цялото време имахме намерение да се уверим, че той ще отиде при законния си собственик.
Откъм вегасци се надигна грозно ръмжене.
— Отлично! — просия говорителят на Та-хоу. — Щом не желаете да приемете възнаграждение, ще се съгласите ли поне да ни придружите обратно в града като наши гости? Положително ще го отпразнуваме и…
— Аз казах „законния собственик“ — сряза го с гримаса Аахз.
Говорителят замлъкна, а усмивката му се стопи до опасно намръщване.
— Да не би да твърдиш, че не ние сме законните собственици? — озъби се той. — Ако си мислиш, че основанието на Вегас е по-добро, тогава защо преди всичко открадна Трофея?
— Нека да ви обясня още веднъж — въздъхна моят ментор. — Статуята ще принадлежи на своя законен собственик. Следователно Вегас също се изключва.
Последното изречение напълно обърка делегата. Не го упреквам. Логиката на Аахз мен също ме пообърка… и аз бях на негова страна!
— Ако съм разбрал правилно — продължи високомерно моят учител, — Трофеят отива у спечелилия отбор, у победителя в Голямата игра — като награда за това, че е най-добрият тим за годината. Така ли е?
— Естествено — кимна говорителят.
— А защо смятате, че отборът, който е завоювал победа в Голямата игра, е най-добрият такъв? — запита невинно Аахз.
— Защото има само два отбора. Оттук логично следва, че…
— Ето къде бъркаш — прекъсна го менторът от Перв. — Съществува и друг тим.
— Какво? Друг ли? — примигна от удивление делегатът.
— Точно така. Тим, който никой от вас не е срещал, да не говоря пък, че не го е надвивал. И ние твърдим, че докато той не бъде победен, нито Та-хоу, нито Вегас имат правото да обявят своята команда за най-добра през годината!
Стомахът ми направи флиг-флаг. У мен започваше да се оформя някакво лошо предчувствие.
— Това е смешно! — обади се говорителят на Вегас. — Никога не сме и чували за друг отбор. Впрочем чий е той?
— Наш — усмихна се Аахз. — И ние предизвикваме и двата ви състава да играем тристранен мач на туй място след тридесет дни… Победителят взима всичко.
Лошото ми предчувствие се оправда. За момент се почудих дали да не променя маскировката си и да се измъкна с някоя от делегациите. После осъзнах, че тази възможност е изключена. Двете групи се бяха оттеглили така, че да не ги чуем, за да могат да обсъдят предложението на первекта. Отидоха толкова далеч, че нямаше начин да се присъединя към тях, без да ме забележат. Като не ми оставаше какво друго да направя, се обърнах към Аахз.
— Това ли ти беше планът? — запитах. — Да ни накараш да играем някаква игра, за която не знаем абсолютно нищо, и то не срещу един, а срещу два отбора? Това не е план, ами катастрофа!
— Прецених, че така ще имаме най-реален шанс да освободим Танда и да запазим Трофея — сви рамене моят наставник.
— Туй е шанс да ни потрошат главите — поправих го аз. — Би трябвало да съществува и по-лесен начин.
— Е, да, съществуваше — уточни Аахз. — За нещастие ти го профука, обещавайки, че няма да сторим нищо, което да застраши работата на Куигли.
Мразя Аахз да е прав. Яд ме е почти толкова, както когато ме уловят в моите собствени тъпи грешки. В повечето случаи тези два феномена се съчетават едновременно в живота ми.
— Защо не ми каза за тоя план? — избучах аз, за да скрия неловкостта си.