— Не на мен тия! — прогърмя Аахз. — Това не са тупани. Тупаните са или кльощави, или тлъсти.
— А-а-а! Разбирам — рече Сивобрадия, който бе започнал да схваща ситуацията. — Опасявам се, че си бил подведен. Не всички хора от Тупания си приличат един на друг. Някои са фенове, а някои са играчи — атлети. Феновете са така… малко не във форма, но това следва да се очаква. Става дума за работници, които поддържат градовете и фермите. Играчите са нещо различно. Те не правят нищо, освен да тренират и тъй нататък. С поколенията тези люде са израсли забележимо по-едри от общата популация на феновете.
— Забележимо по-едри ли? — намръщи се Аахз и изгледа с кръвясали очи игрището. — Че те приличат на друг вид.
— Виждал съм подобни неща в инакви измерения — вметна Гюс, — ама никога чак до такава степен.
— Е, Големия Юлий ни предупреди за прекалената ни самоувереност — въздъхна тролът.
— Какво, какво? — примигна Сивобрадия.
— Търси бой — заяви Дружан, като отново влезе в ролята си. — Хрупан обича бой.
— Уф — изпъшка говорителят. — Твърде добре. Ако няма нищо друго, аз просто…
— Не тъй бързо — прекъснах го. — Искам да знам защо състезателите са толкова много. Нали тази игра се играе от отбори с по пет човека?
— Така е — кимна Сивобрадия. — Допълнителните хора са резерви… нали разбираш, на мястото на ония, които по време на мача бъдат контузени или убити.
— Убити? — преглътнах аз.
— Както вече казах — обади се делегатът и си тръгна, — възхищавам се на вашата увереност да докарате само петима играчи.
— Убити — повторих и отчаяно се обърнах към Аахз.
— Не се паникьосвай, момче — изръмжа моят ментор, оглеждайки противниците. — Това е дребно влошаване на положението, но ние можем да пригодим стратегията си.
— Какво ще кажете за стария гамбит „Разделяй и владей“? — предложи Злабрадва, като се присъедини към Аахз.
— Правилно — рече Гюс. — Те не са свикнали да играят тристранни мачове. Може би ще успеем да ги насъскаме едни срещу други.
— Няма да стане — заявих категорично.
— Не се настройвай толкова отрицателно бе, Скийв — отсече первектът. — Понякога старите номера са най-добри.
— Няма да стане, защото те няма да играят един срещу друг… а само против нас.
Бързо им съобщих онова, дето по-рано ми каза Грифин. Когато приключих, отборът неловко мълчеше.
— Е — въздъхна най-подир Аахз, — нещата биха могли да са и по-лоши.
— По кой начин? — запитах безцеремонно.
— Глийп?
Моят дракон току-що бе забелязал подробност, която ние, останалите, бяхме пропуснали. Двата отбора извеждаха на полето своите ездитни животни. За разлика от играчите те не бяха обозначени с цветовете на съответния тим… но пък и не беше необходимо. Просто нямаше как да бъдат сбъркани помежду си.
Вегаският звяр бе подобно на котка създание със злобно приплескана глава — дълго почти колкото Глийп, то се плъзгаше по земята с преливаща грация, която се разваляше само от неравния вървеж на прекалено големите му задни нозе. Макар в момента движенията му да бяха бавни и лениви, то изглеждаше като нещо, което може да хукне със зашеметяваща скорост, щом пожелае. Освен това изглеждаше много, много пъргаво. Бях сигурен, че туй чудо е способно да те завре в някой ъгъл като… ами като котка.
Ездитният звяр на Та-хоу бе също тъй забележителен, но доста по-труден за описване. Приличаше на малко, облечено в броня хълмче, чийто връх се издигаше на осем фута над земята. Бих го взел за прекомерно израсло насекомо, ала то имаше повече от шест крака. Всъщност притежаваше стотици крака, които виждахме, щом се раздвижеше, а го правеше сякаш с еднаква лекота във всяка посока. Спреше ли на място, бронята му се спускаше додолу, като същевременно скриваше и пазеше тънките му крайничета. Не можах да разбера къде са му очите, обаче забелязах, че нито веднъж не се блъсна в нищо… поне по случайност.
— Глийп?
Моят любимец бе извъртял глава, за да ме погледне. Ако беше разчитал на обяснение или нареждания, не му излезе късметът. Нямах и най-мъглявата идея как да се разправям със странните създания. Вместо това погалих мустаците му — както се надявах — успокояващо. Макар че не исках да призная пред своите съотборници, но увереността ми за този мач ставаше все по-малка и по-малка… а тя поначало не бе кой знае каква.
— Не се вторачвайте веднага — промълви Гюс, — обаче аз забелязах Танда.
— Къде? — запита Дружан и тутакси изви шия натам, където сочеше гаргойлът.
Естествено бях видял Танда по-рано и бях забравил да я покажа на останалите. Почувствах се възглупаво, но това не беше нищо ново. Дано прикрия смущението си, се облещих заедно с другите към плуващата във въздуха фигура на девойката.