— За какво? — примигнах. Думите му някак си ми звучаха познато.
— Знам как ти държиш на обещанията си — продължи генералът. — Изпълни този обет и ще откриеш, че аз умея да бъда ценен приятел… Също както умея да бъда опасен враг, ако ми противодействаш. Разбрахме ли се добре?
— Но аз…
— Ей, момче — извика Аахз. — Я побързай и се качвай на тоя глупав дракон! Мачът ще започне всеки момент!
Дотолкова бях погълнат от нашия разговор със Злабрадва, че напълно бях престанал да следя какво друго ставаше на полето.
Отборите на Та-хоу и Вегас се бяха върнали край страничните линии, оставяйки по петима състезатели на игрището. Котката и бръмбарът вече имаха ездачи и в нервно очакване крачеха и се плъзгаха напред-назад.
В центъра на терена — там, където по-рано бе Трофеят — стоеше висок тупан с раирана в черно и бяло туника и държеше топка. Тук използвам думата топка доста свободно. Предметът, който той крепеше, бе куб от някаква мастиленочерна гъбеста материя. Квадратна топка! Още една дребна подробност, която Откачалко не беше счел за нужно да спомене.
Без да си давам труд да се сбогувам с генерала, аз се обърнах и спринтирах към Глийп. Каквото и да имаше да става, определено не исках да го посрещна пеша.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА:
Това състезание ще да е най-тъпото нещо, което съм виждал.
Едва бях успял да яхна Глийп, когато тупанът в центъра пусна топката на земята и заотстъпва към страничната линия.
— Хей, Аахз! — извиках. — Какво му става на тоя образ с раираната туника?
— Остави го на мира — ревна в отговор моят ментор. — Той е неутрален.
Всъщност не бях планирал да го атакувам, но ми беше приятно да узная, че не се числи към противниците ни.
Аз се оказах последният от отбора, който зае своето място. Аахз и Дружан бяха от двете ми страни като „зъби“; Гюс стоеше зад мен, изчаквайки да се възползва от голямата си подвижност като „страж“; Злабрадва пък се бе нагласил на входа на вратата досущ като „замък“. По-готови от това едва ли щяхме да бъдем.
— Хей, момче! — викна Аахз. — Къде ти е сопата?
Така бях затънал в собствените си размишления, че ми трябваше близо минута, за да смеля думите му. Сетне се паникьосах. За един кратък миг си внуших, че съм забравил моята тояга на Буна. После я забелязах да се въргаля сред тревата там, където се бяхме появили. Ловко бръсване на ума — и тя долетя в дланта ми.
— Взех я, сър — размахах я аз.
— Добре, не я оставяй и помни…
Рязко изсвирване прекъсна нашия не съвсем на четири очи разговор и привлече вниманието ни към игрището. Котката и бръмбарът се бяха устремили към топката с най-голямата за всеки възможна скорост, докато останалите им съотборници ги следваха по дирите.
Мачът бе започнал, а ние не правехме нищо друго, освен да киснем на място с увиснали ченета.
Както обикновено, пръв се освести Аахз.
— Не стой там с отворена уста! — викна той. — Иди вземи тази топка.
— Но аз…
— ГЛИЙП!
Това, дето възнамерявах да изтъкна на первекта, беше, че котката вече почти се е добрала до въпросната цел. Щом осъзнах, че няма начин да стигна пръв до нея, усетих, че трябва да се върнем назад и да затегнем защитата си. Моят любимец обаче имаше други идеи.
Дали той реагира на Аахзовата заповед „вземи“ (което едва ли беше така), или просто гореше от желание да се запознае с някои нови другари по игра (което бе твърде вероятно), ала резултатът се оказа един и същ. Втурна се напред, като ме прекъсна по средата на изречението, и пое курс на сблъскване с котката.
Туй ужасно се хареса на тълпата.
Колкото до мен, аз далеч не бях толкоз въодушевен. В момента ездачът на котката държеше топката, но вместо незабавно да потеглят към нашата врата, той и неговото животно стояха в центъра на игрището. Навярно това беше с цел да позволи на съотборниците си да го застигнат, така че да има някакво прикритие. Което пък означаваше, че тупанът не ще се осмели да тръгне между нас сам.
Неговата стратегия ми се видя много интелигентна. Единственото ми желание бе и аз да мога да я следвам. Ентусиазмът на Глийп ме поставяше в положение, дето се надявах да избягна на всяка цена — да се изправя срещу обединените сили и на двата противостоящи отбора, без да имам дори един съекипник, който да ме подкрепя. За пръв път, откакто нашите съперници бяха излезли на терена, престанах да се безпокоя как ще оцелея до края на играта. Сега се безпокоях как ще оцелея до края на първото разиграване! За момент, когато разбрах, че ще стигнем до котката и ездача й далеч преди техните колеги, надеждите ми се възвърнаха. Това чувство обаче бързо изчезна, щом моят противник разви оръжието си.