Докато аз носех тояга, той разполагаше с камшик… солиден камшик. Туй чудо като нищо имаше шест метра. Не, не преувеличавам. Съвсем ясно видях колко е дълъг, когато ездачът го запрати подобно змия към главата ми.
Замахът не достигна мишената си с цял фут, макар тогава да ми се стори, че идва много по-близко. Но рязкото изплющяване даде резултат. Глийп спря на място, като ме хвърли към своя врат, докато аз се опитвах да запазя равновесие. Само миг след камшичестата атака котката се втурна напред, оголила зъби и прилепила уши към черепа си, а една от предните й лапи се стрелна, за да шляпне моя дракон по носа.
Въпреки че никога не се е отличавал с пъргавина, Глийп реагира, като се опита да отскочи назад и същевременно да размени двата си края. Не съм твърде сигурен доколко успешно се оказа това, защото някъде по средата на маневрата двамата с него се разделихме.
В нормалния случай подобно движение не би ме объркало. Когато при упражненията драконът ме е хвърлял, аз просто излитах и деликатно се приземявах на разстояние. Ала този път бях вече изваден от равновесие и къчът напълно ме дезориентира. Щом усетих, че съм във въздуха, аз се опитах да хвръкна… и преуспях да се тресна в торфа с грацията на торба боклук. Това с нищо не подобри ориентацията ми.
Лежах си и хладнокръвно се чудех кои части от мен ще се откъртят, ако помръдна. В ушите ми се вливаше далечен рев и земята отдолу сякаш трепереше. Чух Аахз да крещи нещо нейде нататък. Виждаше ми се отлична идея да си кротувам ей така тук.
— Ставай, момче! — долетя гласът на моя ментор. — Бягай!
Да бягам? Сигурно се шегуваше. Главата ми бавно се проясняваше, но земята все още се тресеше. Като се преобърнах, отворих едното си око, за да разбера къде се намирам, и незабавно ми се прииска да не съм го правил.
Събитието не бе вътре в черепа ми! Земята наистина се тресеше! Бръмбарът се носеше с всичка сила към мен, явно показвайки намерението си да ме стъпче със своите многобройни малки крачета. Дори не ми и хрумна, че това ще да е бая странен начин да си ида. Просто ми дойде наум, че е начин да си ида, и туй някак хич не ми хареса.
Скочих на нозе и бързо рухнах отново. Очевидно не се бях възстановил от падането ми толкова, колкото си мислех. Опитах повторно и успях да се закрепя на четири крака. Оттук имах страхотен обзор към своята съдба, която гръмотевично напредваше към мен, и нямаше нищо, с което да мога да й попреча! Сетне се появи Аахз. Трябва да ме беше прескочил, за да застане в позиция, но така или иначе бе там — по средата на разстоянието между наближаващия бръмбар и моя милост. С разтворени и леко сгънати ръце и присвил колене, той посрещна нападението, без да трепне. Без да трепне ли? Разтвори още повече ръце и предизвикателно показа зъби.
— Искаш да се биеш ли? — изрева. — Опитай с мен.
Бръмбарът от Тупания може и да не разбра думите му, ала знаеше достатъчно езика на тялото, та да схване, че е в беда. Малко зверове или същества в което и да било измерение имат куража или глупостта да се опитат да се изправят срещу един первект, когато той е побеснял, а Аахз беше напълно побеснял. Люспите му бяха настръхнали, така че го правеха двойно по-широк от обичайното, и заплашително се полюшваха над напрегнатите му мускули. Дори цветът му бе по-тъмнозелен от нормалния, като пулсираше страховито, докато моят ментор изливаше чувствата си.
Каквото и да е равнището му на интелигентност, бръмбарът не беше глупак. Той някак се изхитри да намали от пълна скорост дотам, че да спре на място, преди да попадне в обсега на Аахз. Даже трескавото подканяне със закривения остен на ездача му не можа да го накара да поднови атаката си. Напротив, той предпазливо почна да се дърпа встрани, опитвайки се съвсем да заобиколи люспестия.
— Искаш да се биеш, а? — ревна гороломно моят учител, настъпващ към звяра. — Хайде! Аз съм готов.
Това реши нещата! Бръмбарът включи назад и офейка ужасѐн въпреки трескавото ръчкане на ездача и дюдюканията на тълпата.
— Момчета, струва ми се, че вие тук владеете положението.
Нечия мощна длан улови рамото ми и ме повдигна. На практика ме вдигна толкова, че краката ми увиснаха над земята.
— Ммм… вече мога да вървя, Дружане — предложих.
— О-о, страшно съжалявам — извини се тролът и нежно ме пусна на терена. — Само мъничко съм полудял.
— Глийп!
Една позната глава се провря като змия покрай хълбока на Дружан и ме погледна въпросително.
— Ти страхотно ми помогна! — изръмжах аз, доволен, че имам възможност да изразходвам запряната си до момента нервна енергия.