Всеки, дето си въобразява, че красотата е универсална концепция, би следвало да посети част от местенцата, които ние посетихме. Колкото и гротескова форма да трябваше да подражавам, Тананда винаги имаше няколко любезни искания за подобряване на външния й вид. След пет-шест дни, изпълнени с „Нека косата да е по-сплъстена“, „Не можеш ли да ми направиш окото малко по-кръвясало?“ или „Още мъничко мръсотия под мишниците“, ми идеше да крещя. Вероятно нямаше да се дразня толкова, ако нейната придирчивост към подробностите поне отдалеч обхващаше и моя собствен облик. Всичко, което чувах, обаче беше: „Ти ли? Ти изглеждаш чудесно.“ Ето как разбрах, че мадмоазел е суетна; тя се интересуваше повече от своя външен вид, отколкото от моя.
Но това не бе единственото озадачаващо нещо в поведението й. Макар да твърдеше, че сме тръгнали на покупки, Тананда упорито отбягваше секторите за продажба на дребно в посещаваните измерения. Пазари, фермерски тържища, битаци и тем подобни биваха посрещани с все същото сбръчкване на носа (когато имаше нос) и с „Ние не искаме да ходим там“. Вместо туй, изглежда, се задоволяваше с ролята на турист. Нейните издирвания неизбежно ни водеха в национални светини или по обществени изложби на кралски съкровища. Разглеждахме по няколко и от едните, и от другите, сетне се оттегляхме в дадено закътано местенце и се отправяхме към нови пространства.
Това донякъде напълно ме устройваше. Не само че бегом, летешком или пълзешком обикалях измеренията, а и го правех заедно с Танда. Девойката бе на „ти“ с обичаите в над сто свята и във всеки си оставаше все същата — свой човек. Бързо научих, че барабар с красотата и моралът се отличава от измерение до измерение. В някои от посетените кътчета начините за изразяване на привързаност не подлежаха на описание, но щом се сетя за тях, неизбежно ме карат да се изчервявам. Не е нужно да казвам, че след три дни обиколки аз сериозно се опитвах да мина отвъд равнището на обикновеното приятелство с моя добре надарен гид. Имам предвид, че тълкуването на Тананда за обикновеното приятелство вече значително застрашаваше безпрепятственото действие на сърцето ми — да не споменавам за други органи.
В главата ми обаче се въртеше един още по-неотложен проблем. След редица посещения на странни светове изгладнях дотолкова, че да съм готов да си ухапя ръката и да смуча кръв. Разправят, че ако си достатъчно гладен, ще ядеш какво да е. Не го вярвайте. Нещата, които представяха пред мен и ги назоваваха храна, бяха непоносими за консумация въпреки гладорията. Знам го със сигурност; понякога в отчаянието си правех опити, ала само колкото заедно с последното предложение да загубя всичко в моя стомах. Това, че насреща ми седеше Тананда и весело дъвчеше някакви пипалати организми, дето се измъкваха, гърчейки се от устата й, не ми помагаше. Най-накрая изразих своя дистрес и назрели нужди пред госпожицата.
— Чудех се, че не ядеш много — начумери се тя. — Но си помислих, че може би си на диета или нещо подобно. Ще ми се да се беше обадил по-рано.
— Не исках да досаждам — обясних неловко.
— Не е там въпросът — махна с ръка. — Просто ако бях разбрала преди два свята, където наблизо имаше цяла дузина хуманоидни измерения, можехме да прескочим до тях. Сега обаче се сещам за едно-единствено, което би ни свършило работа, без да трябва пътем да минем през още две-три.
— Тогава давай да отиваме в единственото — настоях. — Колкото по-скоро хапна, толкова по-добре ще ни се отрази.
Не преувеличавах. Стомахът ми бе започнал да къркори тъй силно, че взе да застрашава нашата маскировка.
— Щом искаш — сви рамене Танда и ме придърпа зад някаква редичка храсти, които подрънкваха музикално на лекия ветрец. — Лично аз обаче при нормални обстоятелства не бих се спряла в това измерение.
Аларменият гонг пак прозвуча нейде в главата ми въпреки моя глад.
— Защо? — попитах подозрително.
— Защото там са странни. Имам предвид наистина причудливи — уточни тя.
В ума ми преминаха образите на съществата, с които вече се бяхме срещали.
— По-чудновати от тези, дето ги имитирахме напоследък ли? — преглътнах. — Струва ми се, ти рече, че били хуманоиди?
— Не са странни физически — напевно произнесе Тананда, като ме хвана за ръката. — Умствено странни. Сам ще видиш.