Георг внимателно се вгледа в торбите в новия отсек и забеляза, че по форма някои от тях се отличават от останалите.
Той веднага реагира на своето откритие — незабелязани включи джобния автоматичен индикатор и никак не се учуди, когато усети леки убождания — сигналите на прибора. Георг извади кутията с индикатора — стрелката сочеше четвъртото деление.
— Извинете ме, че ще ви забавя и затрудня — каза той на помощник-капитана и въздъхна престорено. — Такава ми е работата, какво да се прави.
Сега вече можеше и да си позволи да бъде вежлив.
— На ваш услуги — отвърна морякът.
— Бъдете така любезен, отворете торбата.
— Моля — охотно отвърна помощник-капитанът и пое торбата до онази, която сочеше Георг.
— Не, ето тази тук, моля.
Помощник-капитанът дръпна торбата към себе си, за да отвори ципа и в същия миг могъщите щипци на робота товарач го бутнаха настрани.
— Не пречи! — заповяда Георг, но роботът не се подчини. Той избутваше хората все по-надалеч от торбата.
— Бек!1 — крясна помощник-капитанът на робота и затропа с крака, вече без да го е грижа как изглежда отстрани. — Бек! Махай се! Веднага се махай!
Роботът безмълвно вършеше работата си и продължаваше да настъпва към кората.
— Повреден? — с широко отворени очи попита неизвестно кого помощник-капитанът. Но ужасът му бе престорен и само помогна на Георг. През дългите години на своята служба митничарят бе виждал какво ли не и сега дори си спомни нещо подобно. Тогава собствениците просто бяха изключили слуховите органи на робота-товарач. Те му крещяха и тропаха с крака, но избягваха изразителните жестове, разбираеми за робота.
Георг предупредително вдигна ръка — и роботът послушно замря и отстъпи настрани, освободил пътя към торбата. Но митничарят не се задоволи с това. Той разбираше от роботехника и лесно намери капака на блока за настройката на основните възли. Завъртя регулатора на слуха и лампичката светна.
— Защо не даваш да се отваря торбата? — попита Георг и чу ясен отговор:
— Опасно е за човека.
— Командата е била неправилна. Отменям я.
— Вие не има право. Не знае какво там в торба — намеси се помощник-капитанът.
— Добре — съгласи се Георг. — Да не нарушаваме техниката на безопасността. Да минем зад преградата, а той ще отвори торбата. Роботът ще го свърши по-добре от нас.
Георг не чувствуваше нито ликуване, нито злоба. Той просто изпълняваше дълга си и си мислеше:
„Сигурно така и няма да науча почти нищо за тебе, стара лисицо. Винаги е така: Виждам само едно в човека — противника. Срещам се с него, докато той ми противостои и после са разделяме завинаги. Обичайната история, не зная дали тя може да се нарече човешки взаимоотношения: единият се опитва да измами другия, другият се стреми да не му даде възможност да го направи…“
Напрежението не бе изчезнало от лицето на помощник-капитана, само доброжелателността се бе смъкнала от него като фалшива позлата. То бе станало студено и надменно.
— Аз умея да губя — рязко каза морякът.
Той отвори ципа на торбата и в отвора се показа блестящ жълт метал.
— Злато. Слитъци. Южен Африка.
Думите кънтяха като падащи монети.
— Защо нямате квитанции? — попита Георг, а мислеше: „Той пак си е подготвил думите. Иначе нямаше да каже «умея да губя», а «умее губи». И думите си е подготвил, и позата, и израза на лицето…“
— Откарали без мито, Вие открива — вас плащаме премии.
Георг погледна сините очи. Все още бяха много красиви. Не ги бе загрозило дори и ясно забележимото злобно изражение. Но дългите мигли потрепваха и издаваха вълнението на външно невъзмутимия помощник-капитан.
— Колко злато има тук? — попита Георг.
— Шест тона.
Георг пресметне митото. Откакто бе започнало промишленото производство на злато в ядрените реактори, цената му бе спаднала, но митото все пак щеше да представлява значителна сума. Ала не тези изчисления събудиха подозренията на митничаря. Там, в дълбините на сините очи, отвъд злобата и показната надменност, бе доловил искрици старателно прикривано ликуване. „Пътуването до Байкал — там е цялата работа…“ — помисли си той и произнесе с тон, нетърпящ възражения:
— Бъдете така добър, извадете слитъка.
Помощник капитанът се позабави. На Георг му дожаля за него. Вече знаеше как ще се преобрази това красиво, породисто лице, какво ще загуби и какво ще придобие. За миг то ще се „разкрие“ така, както никога не се разкрива дори пред своя собственик в огледалото.