Впрочем, ако приемем, че абсурдът е противоположност на надеждата, виждаме, че за Шестов екзистенциалистката мисъл допуска абсурда, но го открива само за да го разпръсне. Тази ловкост на мисълта е патетичен жонгльорски номер. Когато, от друга страна, Шестов противопоставя своя абсурд на обикновената нравственост и на разума, той го нарича истина и изкупление. Така че въз основа на тази дефиниция на абсурда Шестов го потвърждава. Ако се признае, че силата на тази идея се състои в начина, по който той разбива нашите най-прости надежди, ако се почувствува, че абсурдът изисква, за да съществува, да не се примиряват с него, вижда се, че тогава той загубва истинския си лик, своя човешки и относителен характер, за да навлезе в една едновременно неразбираема и задоволителна вечност. Ако има абсурд, то той е в света на човека. От момента, в който идеята за него се преобразява в трамплин към вечността, той вече не е свързан с човешката проницателност. Абсурдът вече не е тази очевидност, която човек установява, без да се примирява с нея. Борбата е избегната. Човек присъединява абсурда и в тази общност изчезва основното в него — съпротива, разкъсване, разединение. Този скок е едно бягство. Шестов, който цитира така охотно думите на Хамлет: „The time is out of joint“5, влага освен това в тях една своего рода първична надежда, която е извънредно характерна за него. Защото нито Хамлет ги произнася, нито Шекспир ги пише така. Опиянението от ирационалното и склонността към екстаз отдалечават от абсурда един проницателен дух. За Шестов разумът е безплоден, но има нещо отвъд разума. За абсурдния дух разумът е безполезен и отвъд него няма нищо.
Този скок поне може малко по-добре да ни изясни истинското естество на абсурда. Ние знаем, че той има стойност само в равновесието, че е преди всичко в сравнението, а не в неговите части. Но Шестов поставя тежестта именно върху частите и унищожава равновесието. Нашата жажда да разберем, нашият стремеж към абсолютното са обясними само в рамките, в които ние всъщност можем да разберем и да обясним много неща. Безпредметно е да отричаме напълно разума. Има категория, в която той е действен. Тази именно категория е човешкият опит. Затова искаме да изясним всичко. Ако не можем да го направим, ако абсурдът се поражда вследствие на това, то е точно поради срещата на действения, но ограничен разум с вечно възраждащата се ирационалност. Впрочем, когато Шестов се гневи срещу разсъждението на Хегел в смисъл, „че движенията на Слънчевата система се осъществят съобразно неизменни закони и в тези закони се крие нейният разум“, когато влага цялата си страст, за да разгроми рационализма на Спиноза, той действително достига до безполезността на всякакъв разум. Оттук той естествено и необосновано се завръща към предимството на ирационализма. Но преходът не е очевиден. Защото тук могат да се вмъкнат идеите за граница и за плоскост. Законите на природата могат да важат до известна граница, с чието преминаване те се обръщат срещу самите тях, и тогава се поражда абсурдът. Или пък те могат да се развиват върху плоскостта на описанието, без да бъдат верни в тази на обяснението. Всичко е пожертвувано тук за ирационалното и изискването за яснота е прикрито така, че абсурдът изчезва с една от частите на своето сравнение. Абсурдният човек, напротив, не извършва такова опростяване. Той признава борбата, не отхвърля докрай разума и приема ирационалното. По този начин обхваща с поглед всички дадености на опита и е по-малко склонен да прави скок, преди да знае. Той знае само, че вникващото му съзнание не му оставя място за надежда.