Това, което е слабо у Лев Шестов, ще бъде още по-слабо може би при Киркегор. Разбира се, трудно е да се отделят у такъв мъгляв автор неговите ясни мисли. Но въпреки тези външно противоречиви писания, извън псевдонимите, игрите и усмивките, във всичките му произведения усещаме как се появява сякаш предчувствието (и едновременно боязливото възприемане) за една истина, която в края на краищата избликва в последните му творби: Киркегор също прави скока. Накрая той пак се връща към най-суровото лице на християнството, от което като дете толкова се е ужасявал. За него антиномията и парадоксът също се превръщат в критерии за религиозност. По този начин онова, което всъщност го е карало да се отчайва от смисъла и дълбочината на живота, сега му дава своята правда и яснота. Християнството го възмущава и това, което Киркегор желае без заобиколки, е третата жертва, изисквана от Игнатий Лойола, която най-много радва бог: „жертвата на интелекта6“. Това свойство на „скока“ е странно, но вече не бива да ни изненадва. То прави от абсурда критерий за друг свят, след като той е всъщност обобщение от опита на този свят. „В своето поражение — казва Киркегор — вярващият възтържествува.“
Няма защо да се запитвам с какво вълнуващо предусещане се свързва това състояние. Трябва само да се запитам дали зрелището на абсурда и неговия специфичен характер го оправдава. Това поне знам, че не е така. Като разгледаме отново съдържанието на абсурда, разбираме по-добре метода, от който се ръководи Киркегор. Той не поддържа равновесие между ирационалното в света и разбунтувания стремеж на абсурда. Не уважава тяхната връзка, която по същността си представлява усещането за абсурда. Сигурен, че не може да се измъкне от ирационалното, той може поне да се спаси от безнадеждния стремеж, който му изглежда безплоден и безсилен. Но дори да има право за това в своето твърдение, не е същото за отрицанието. Ако замени своя вик за бунт с фанатично одобрение, ето че ще стигне до непризнаване на абсурда, който му е проправял път дотук, и до обожествяване на единственото убеждение, което му остава отсега нататък — ирационалното. Абат Галиани казва на госпожа Д’Епине, че важното е не да оздравееш, а да живееш с болките си. Киркегор иска да оздравее. Да оздравее е неговото фанатично желание, което преминава през целия му дневник. Той съсредоточава цялото усилие на разсъдъка си в това да избегне антиномията на човешката участ. Това усилие е още по-безнадеждно, когато той забелязва през проблясъци неговото безсмислие, например, когато говори за себе си, сякаш нито страхът от бога, нито благочестието са способни да му дадат покой. Така с едно натегнато извъртане той придава на ирационалното образа, а на своя бог облика на абсурда: несправедливо, непоследователно и неразбираемо. Единствено разсъдъкът в него се опитва да задуши дълбокото желание на човешкото сърце. Щом нищо не е доказано, всичко може да бъде доказано.
Самият Киркегор ни открива следвания път. Не искам да внушавам нищо тук, но как може да не се разчетат в неговите творби признаците на едно почти доброволно осакатяване на душата срещу приетото осакатяване на абсурда? Такъв е лайтмотивът на „Дневника“. „Това, което ми липсва, е животинското, което също е част от обреченото човечество… О, дайте ми тяло.“ И по-нататък: „О! Какво не бих дал, особено в моята ранна младост, за да бъда мъж поне за шест месеца… на мен всъщност ми липсва тяло и физическите условия за съществуването.“ Другаде, напротив, същият човек подема големия вик на надежда, преминавал през толкова векове и оживил толкова сърца, но не и сърцето на абсурдния човек. „Но за християнина смъртта никога не е край на всичко и тя пробужда много повече надежда, отколкото ни носи животът, дори когато прелива от здраве и сила.“ Примирението дори и при възмущение е все пак примирение. Може би то позволява, както се вижда, да се извлече надежда от неговата противоположност — смъртта. Но дори ако влечението ни тегли към това състояние, трябва да кажем, че безмерността не оправдава нищо. Казват, когато нещо надхвърля човешката мярка, значи е свръхчовешко. Но това „значи“ не е съвсем вярно. Тук няма логическа увереност. Няма също така опитна вероятност. Всичко, което мога да кажа, е, че това действително надхвърля моята мярка. Ако не извличам оттук отрицание, поне не искам нищо да основа върху неразбираемото. Искам да зная дали мога да живея с това, което зная, и само с него. Казват ми също, че разсъдъкът трябва да пожертвува тук своята гордост, а разумът да се подчини. Но ако аз разпозная границите на разума, не го отричам и признавам неговата относителна власт. Искам само да се движа по този среден път, където разсъдъкът може да остане ясен. Ако там е неговата гордост, не виждам уважителна причина да се откажа. Няма нищо по-дълбоко например от възгледа на Киркегор, според който безнадеждността не е факт, а положение, и то положение на грях. А именно грехът отдалечава от бог. Абсурдът, който е метафизично положение на съзнателния човек, не води към бог7. Може би това понятие ще се изясни, ако си позволя да се произнеса тъй странно: абсурдът е грях без бог.
6
Може да се помисли, че пренебрегвам тук съществения проблем за вярата. Но аз не разглеждам философията на Киркегор или на Шестов, или по-нататък на Хусерл (за това би бил необходим друг труд и друго състояние на духа). Аз вземам тази тема от тях и обяснявам дали последиците могат да подхождат на определените правила. Упорит съм. Б. а.