Трябва да живееш в това положение на безсмислието. Аз знам на какво е основано то, на този разум и на този свят, опрени един до друг, без да могат да се слеят. Търся правилото, на което почива това положение, а това, което ми се предлага, пренебрегва основите му, отрича една от частите на болезненото противоречие, кара ме да се предам. Търся какво ръководи участта, която смятам, че е моя, знам, че тя извиква мрака и невежеството, а ме уверяват, че това невежество обяснява всичко и че този мрак е моята светлина. Но никой не отговаря на моето желание и този възбуждащ лиризъм не може да прикрие парадокса. Трябва значи да се отклоним. Киркегор може да вика, да предупреждава: „Ако човекът нямаше вечно съзнание, ако в основата на всички неща нямаше някаква дива и кипяща мощ, която осъществява всичко — и голямото, и нищожното сред вихъра на тъмните страсти, ако бездънната пустота, която нищо не може да запълни, се криеше под всичко, не би ли бил животът безнадеждност?“ Този вик не може да спре абсурдния човек. Да се търси вярното, не е да се търси желателното. Ако трябва, за да се избегне тревожният въпрос: „Какво би бил животът? — като магарето да се храним с магарешките бодли на илюзията, вместо да се примирим с лъжата“, абсурдният дух предпочита да се приеме без трепет отговорът на Киркегор: „безнадеждност“. Сериозно погледнато, една решителна душа винаги ще се справи с него.
Позволявам си свободата да нарека тук философско самоубийство екзистенциалисткото поведение. Но това още не предизвиква преценка. Това е само удобен начин да се различи движението, с което една мисъл се самоотрича и опитва да се надмине в собственото си отрицание. Отрицанието е богът на екзистенциалистите. Именно този бог се поддържа единствено от отрицанието на човешкия разум8. Но както самоубийствата, боговете се менят с хората. Има много начини да се извърши скок, важното е да се извърши. Тези изкупителни отрицания, тези последни противоречия, отричащи препятствието, което още не сме прескочили, могат да се породят (тук е парадоксът, който търси това разсъждение) както от определено религиозно внушение, така и от рационалната категория. Те се домогват винаги до вечното, само в това е извършеният от тях скок.
Пак ще повторя, разсъждението, което следва това есе, изобщо оставя настрана най-разпространеното в нашия просветен век духовно състояние: това, което се основава на принципа, че всичко е разсъдък, и което цели да даде обяснение на света. Естествено е да му се даде ясна преценка, ако приемем, че той трябва да бъде ясен. Това е основателно, но не засяга разсъждението, което следваме тук. Неговата цел действително е да осветли проявата на духа, когато, тръгнал от една философия за безпредметността на света, той свършва, като открива в него смисъл и дълбочина. Най-патетичната от тези прояви е с религиозна природа; тя се разкрива в темата за ирационалното. Но най-парадоксалната и най-знаменателната е тази, отдаваща прекалено значение на един свят, който си е представяла отначало без ръководен принцип. Не бихме могли във всеки случай да стигнем до последиците, които ни интересуват, без да създадем представа за този нов момент в стремящия се дух.
Ще разгледам само темата за „целенасочеността“, станала модерна благодарение на Хусерл и феноменолозите. Отчасти ние я засегнахме. Просто казано, методът на Хусерл отрича класическата проява на разума. Нека да повторим. Да мислиш, не означава да обединяваш, да правиш привидностите близки под формата на велик принцип. Да мислиш, означава да се научиш отново да виждаш, да ръководиш съзнанието си, да правиш от всеки образ особена област. С други думи, феноменологията се отказва да обясни света, тя иска да бъде само описание на изживяното. Тя се присъединява към абсурдната мисъл в нейното изначално утвърждаване, че не съществува истина, а само истини. От вечерния вятър до ръката, поставена на рамото ми, всяко нещо притежава своя истина. Тя се състои в съзнанието, което го осветлява чрез вниманието, което му отдава. Съзнанието не оформя предмета чрез познанието, то само фиксира, то е акт на внимание и нека използваме метафората на Бергсон — прилича на прожекционен апарат, който изведнъж фиксира даден образ. Разликата е, че няма сценарий, а непрекъснато и непоследователно разкриване. В този магически фенер всички образи са особени. Съзнанието помества в опита като въпроси предметите на своето внимание. Неговото чудо ги прави да изпъкват. От този момент те са извън всякакви преценки. Именно тази „целенасоченост“ характеризира съзнанието. Но в тази дума не се включва никаква идея за финалност; тя е взета само в своя смисъл на „насока“: има единствено топографска стойност.
8
Да уточним още веднъж: не утвърждаването на бог, което отричаме тук, а логиката води до това. Б. а.