Да се страхувам ли, че съм се задълбочил твърде много в една тема, разглеждана предпазливо от собствените й създатели? Чета утвържденията на Хусерл, привидно парадоксални, но притежаващи сурова логика, особено като се има предвид това, което ги предхожда: „Това, което е вярно, е абсолютно, вярно за себе си; истината е единствена; тя е идентична сама на себе си, каквито и да са съществата, които я схващат: хора, чудовища, ангели или богове.“ Не мога да отрека, че в този глас тържествува и тръби разумът. Какво може да означава неговото утвърждение в този абсурден свят? Схващането на един ангел или на един бог няма смисъл за мен. Тази геометрична област, където божественият разум ратифицира моя, ми е завинаги неразбираема. Там също аз разкривам един скок и макар да е направен в абстрактното, той все пак не означава за мен да забравя това, което именно не искам да забравя. Когато по-нататък Хусерл възкликва: „Ако всички маси, подчинени на притеглянето, изчезнеха, законът за притеглянето нямаше да изчезне, но щеше да остане просто без възможно приложение“, аз разбирам, че се намирам пред една утешаваща метафизика. А ако искам да открия завоя, където мисълта напуска пътя на очевидността, трябва само да препрочета успоредното разсъждение на Хусерл за духа: „Ако можехме да разгледаме ясно точните закони на психическите процеси, те биха се оказали еднакво вечни и неизменни, както основните закони на естествените теоретични науки. Следователно те биха били валидни, дори да нямаше никакви психически процеси.“ Дори да не съществуваше разум, законите щяха да съществуват! Разбирам тогава, че от една психологическа истина Хусерл иска да направи рационално правило: след като отрича интегриращата власт на човешкия разум, той косвено преминава във Вечния разум.
В такъв случай темата на Хусерл за „конкретния свят“ не може да ме изненада. Да ми казват, че всички природи не са категорични, но има и материални, че първите са предмет на логиката, а вторите на науката, е въпрос само на дефиниция. Уверяват ме, че абстрактното означава само една непостоянна сама по себе си част от световната конкретност. Но споменатото вече колебание ми позволява да изясня объркаността на тези понятия. Защото това може да означава, че конкретният предмет на моето внимание — небето, отблясъкът на водата върху пеша на палтото ми сами по себе си запазват предимството на реалното, което моят интерес отделя в света. И аз не го отричам. Но това може да означава също, че палтото има световен характер, има своя специална, достатъчна за себе си природа, принадлежи към света на формите. Разбирам, че само е изменен редът на нещата. Този свят няма отражение в един по-висш свят, но небето на формите се предава в многообразието на картини на тази земя. За мен това не изменя нищо. Тук аз не намирам вкуса към конкретното, смисъла на човешката участ, а само един интелектуализъм, достатъчно разюздан, за да обобщи грубо самата конкретност.
Напразно бихме се учудили от привидния парадокс, който води мисълта до самоотричането й по противоположните пътища на унизения разум и на тържествуващия разум. От абстрактния бог на Хусерл до бога гръмовержец на Киркегор разстоянието не е особено голямо. Разумът и ирационалното водят до същото учение. Това е, защото всъщност пътят е маловажен, необходима е волята да достигнеш. Абстрактният философ и религиозният философ тръгват от същото смущение и се поддържат в една и съща тревога. Но същественото е да обясниш. Тук стремежът е по-важен от науката. Знаменателно е, че мисълта на епохата е едновременно толкова проникната от философията за безпредметността на света и толкова разпокъсана в своите заключения. Тя не престава да се колебае между крайния рационализъм в подхода към действителното, който подтиква то да бъде разделено на видове разум, и крайния му ирационализъм, който подтиква към обожествяване. Но това разединение е само привидно. Въпросът е да се осъществи свързаност — и в двата случая скокът извършва това. Неправилно се смята, че идеята за разума е еднозначна. Всъщност колкото и безкомпромисна да е в своята задача тази концепция, тя е също тъй неустановена, както и другите. Разумът има съвсем човешки облик, но той умее също да се обърне и към божественото. След Плотин, който пръв съумя да го съгласува с вечните условия, той успява да се отклони от най-скъпия си принцип — противоречието, за да приеме най-странния, почти вълшебен — съучастието. Той не представлява самата мисъл, а е неин инструмент. Мисълта на човека е преди всичко неговият стремеж.