Тъй както съумява да успокои меланхолията на Плотин, мисълта дава на съвременната тревога възможност за успокоение в познатата околна среда на вечността. Абсурдният дух няма такъв късмет. За него светът не е нито толкова рационален, нито до такава степен ирационален. Той е единствено и само неразумен. В края на краищата разумът у Хусерл изгубва своите граници. Напротив, абсурдът набелязва границите му, тъй като е безсилен да успокои тревогата си. Киркегор, от друга страна, потвърждава, че една-единствена граница е достатъчна да го отрече. Но абсурдът не отива толкова далеч. Тази граница за него засяга само задачата на разума. Темата за ирационалното, както я разглеждат екзистенциалистите, това е разумът, който се размътва и се освобождава, като се отрича. Абсурдът е ясният разум, който установява своите граници.
В края на този труден път именно абсурдният човек познава своите истински права. Тогава, сравнявайки дълбокото си желание и това, което му предлагат, той изведнъж усеща, че ще се отклони. В света на Хусерл вселената се избистря и жаждата за близост, която се таи в човешкото сърце, става ненужна. В апокалипсиса на Киркегор желанието за яснота трябва да се самоотрече, ако искаме да бъде задоволено. Грехът не е толкова да знаем (тук светът е невинен), колкото да желаем да знаем. Действително това е единственият грях, който абсурдният човек би могъл да усети едновременно като своя вина и своя невинност. Предлагат му развръзка, в която всички минали противоречия са само игри на полемиката. Но той не ги е почувствувал така. Трябва да се запази тяхната истина, която е да не бъдат никога удовлетворени. Той няма нужда от учение.
Моето разсъждение се стреми да бъде вярно на очевидността, която го е предизвикала. Тази очевидност е абсурдът. Тя е разединението между разума, който желае, и света, който разочарова, моят стремеж към единство, този разпръснат свят и противоречието, което ги свързва. Киркегор премахна моя стремеж, а Хусерл сглобява отново този свят. Не това съм очаквал. Трябвало е да се живее и да се мисли с тези пропасти, да се знае дали е необходимо да приемем, или да се откажем. Не може и дума да става да прикриваме очевидността, да премахваме абсурда, отричайки една от частите на неговите уравнения. Трябва да се знае дали можем да живеем от него, или логиката ни препоръчва да умрем. Аз не се интересувам от философското самоубийство, а чисто и просто от самоубийството. Искам само да го очистя от неговото емоционално съдържание, да узная неговата логика и неговата приемливост. Всяка друга позиция предполага за абсурдния разум недоизказване и отстъпване на духа пред това, което той изяснява. Хусерл казва да се подчиним на желанието да избягаме „от вкоренения навик да живеем и да мислим в определени и удобни форми на съществуване“, но у него крайният скок ни възвръща успокоението на вечността. Скокът не представлява крайна опасност, както би желал Киркегор. Напротив, гибелта е специфичният мит, който предшествува скока. Да съумееш да се задържиш на този шеметен хребет, ето кое е приемливо, всичко друго е нечестно увъртане. Знам също, че безсилието никога не е изтръгвало такива вълнуващи акорди, както тези на Киркегор. Но ако безсилието има своето място в безразличните картини на историята, то не би могло да намери място в едно разсъждение, чиято цел е вече известна.
АБСУРДНАТА СВОБОДА
Сега главното вече е извършено. Имам няколко очевидности, от които не мога да се откъсна. Това, което зная, което е сигурно, което не мога да отрека, което не мога да отхвърля, само то има значение. Мога да отрека всичко в тази част от мен, която живее с несигурни стремежи, освен желанието за единение, жаждата да разреша, необходимостта от яснота и сцепление. Мога да отхвърля всичко в този свят, който ме заобикаля, блъска ме или ме носи, освен хаоса, тази господствуваща случайност и тази божествена еквивалентност, която се ражда от анархията. Не зная дали този свят има смисъл, който го надхвърля. Но зная, че не познавам този смисъл и че ми е невъзможно в момента да го опозная. Какво означава за мен значението извън моята участ? Аз мога да разбера само човешките изрази. Разбирам това, което докосвам, това, което ми оказва съпротива, освен това зная, че не мога да свържа тези две уверености, моята жажда за абсолютното и единението и непримиримостта на този свят с някакъв рационален и разумен принцип. Каква друга истина мога да призная, без да лъжа, без да въвеждам надежда, каквато нямам и която не означава нищо в границите на моята участ?
Ако бях дърво между дърветата, котка между животните, животът би имал смисъл или по-скоро проблемът не би съществувал, защото аз щях да бъда част от този свят. Щях да бъда този свят, срещу който се противопоставям сега с цялото си съзнание и с цялото си желание за близост. Именно тази смехотворна причина ме противопоставя на цялото сътворение. Аз не мога да я отрека с едно зачеркване. Следователно трябва да поддържам това, което смятам за вярно. Трябва да подкрепя онова, което ми изглежда очевидно, дори то да е срещу мен. Та нима дълбочината на конфликта, на това разделение между света и моя дух, не идва от съзнанието ни за него? Така че, ако искам да го удържа, мога да го направя чрез вечно, винаги подновявано, винаги напрегнато съзнание. Ето какво в момента ми е необходимо да запомня. В този момент безсмислието, едновременно така очевидно и така трудно за завоюване, навлиза в живота на един човек и намира там своя родина. В този момент също духът може да напусне безплодния и сух път на усилието на проницателността. Сега той води в ежедневния живот. Открива света на анонимното „безличие“, но човекът навлиза в него вече със своя бунт и със своята прозорливост. Той се е отучил да вярва. Най-сетне именно адът на настоящето е неговото царство. Всички проблеми придобиват отново своята острота. Абстрактната очевидност се оттегля пред лиризма на формите и багрите. Духовните конфликти се въплъщават и намират жалко и прекрасно убежище в човешкото сърце. Нито един не е разрешен. Но всички са преобразени. Ще умираме ли, или ще избягаме чрез скок, или ще построим отново здание от представи и форми по своята мярка? Или, напротив, ще поддържаме разкъсващия и чудесен облог на безсмислието? Да направим по този повод едно последно усилие и да изведем всички наши заключения. Тялото, нежността, творението, действието, благородството на човека ще си възвърнат местата в безумния свят. Човекът ще намери най-сетне в него виното на абсурда и хляба на безразличието, с които подхранва своето величие.