Но какво означава животът в такава една вселена? Нищо друго в момента освен безразличие към бъдещето и страст да се изчерпи всичко дадено. Вярването в смисъла на живота предполага винаги база от стойности, избор, предпочитания. Вярването в абсурда според нашите определения учи обратното. Заслужава си да се спрем тук.
Да узнаем дали може да живеем без призвание, ето какво ме интересува. Не искам да се измъкна от тази област. Мога ли да привикна към тази дадена ми страна на живота? Та нали срещу тази голяма грижа вярването в абсурда идва да замести качеството на опитите с количеството. Ако се убедя, че този живот няма друг образ освен образа на безсмислието, ако доловя, че цялото му равновесие се дължи на непрекъснатата съпротива срещу съзнателния бунт и мрака, в който той се бори, ако приема, че моята свобода има смисъл само свързана със своята ограничена съдба, тогава трябва да кажа, че важното е не да живеем по-добре, а да живеем повече. Не се запитвам дали това е правилно или отвратително, изискано или достойно за съжаление. Веднъж завинаги отстранявам стойностните преценки за сметка на фактическите. Трябва само да направя заключенията от това, което мога да видя, и да не предлагам случайни хипотези. Да приемам, че не е честно да живея така, тогава истинската честност би ми наложила да бъда безчестен.
Да живеем повече; в широкия смисъл на думата това правило за живот не означава нищо. Трябва да го уточним. Преди всичко изглежда, че недостатъчно сме се задълбочили в идеята за количеството. Защото то може да ни даде представа за голяма част от човешкия опит. Моралът на един човек, базата от стойности, приета от него, имат смисъл само като се вземат предвид количеството и разнообразието на опита, който е имал възможност да натрупа. Да, но условията на съвременния живот налагат на повечето от хората същото количество премеждия, изхождайки от един и същ дълбок опит. Разбира се, трябва да разгледаме също естествените възможности на индивида, това, което му е „дадено“. Но аз не мога да съдя за това и, повтарям, моето правило тук е да се съобразявам с непосредствената очевидност. Виждам тогава, че характерът на един общ морал почива по-малко в идеалното значение на принципите, които го движат, отколкото в нормата на един опит, годен за окачествяване. Ако попресилим нещата, гърците са имали морални норми за свободното си време, както ние имаме за нашите осемчасови дни. Но много хора вече, сред които има и трагични случаи, ни карат да предчувствуваме, че един по-дълъг опит променя картината на стойностите. Те ни навеждат на мисълта за любителя на ежедневието, който с простото количество от своя опит би счупил всички рекорди (нарочно употребявам този спортен термин) и така би спечелил собствения си морал10. Но нека да се отдалечим от романтизма и нека само се запитаме какво означава това поведение за човек, решил да устои на своя облог и да спазва строго онова, което вярва, че е правило на играта.
Да се счупят всички рекорди, това значи най-вече и единствено да заставаме срещу света колкото се може по-често. Възможно ли е това да става без противоречие и празни приказки? От една страна, абсурдът учи, че всички опити са без значение, а, от друга, подтиква към повече опити. Как тогава да не постъпим като множеството хора, за които говорех по-горе, да изберем формата на живот, която ни носи възможно най-много от това човешко притежание, да изведем оттам база от стойности, която, от друга страна, твърдим, че отхвърляме?
Но пак абсурдът и неговият противоречив живот ни учи. Защото грешно е да се мисли, че количеството опит зависи от обстоятелствата в нашия живот, докато всъщност то зависи само от нас. Тук трябва да опростяваме. Светът предоставя еднакъв дял опит на двама души, изживели равен брой години. Ние само трябва да го осъзнаем. Усетим ли повече живота си, своя бунт, своята свобода, означава, че живеем, и то повече. Там, където царува яснотата, базата от стойности става излишна. Да опростим още повече. Да кажем, че единственото препятствие, единственият „празен удар“ е преждевременната смърт. Подсказаният тук свят живее само като се противопоставя на постоянното изключение — смъртта. Така никаква дълбочина, никакво чувство, никаква страст и никаква жертва не биха могли да направят еднакви в очите на абсурдния човек (дори да желаеше) един четиридесетгодишен съзнателен живот и една прозорливост, разпростряла се върху шестдесет години. Лудостта и смъртта са за него непоправимост. Човек не избира. Абсурдът и излишъкът живот, който той носи, не зависят следователно от волята на човека, а от нейната противоположност — смъртта11. Претегляйки добре думите — това е единствено въпрос на късмет. Трябва да умеем да се съгласяваме с него. Двадесет години живот и опит няма да бъдат заменени никога.
10
Често количеството преминава в качество. Ако приема последните твърдения на научната теория, всяка материя е изградена от енергетични центрове. Нейната специфичност се определя от техния по-голям или по-малък брой. Разликата между един милиард йони и един йон е не само количествена, но и качествена. Лесно е да се направи аналогия с опита на човечеството. Б. а.
11
Волята е нещо като посредник: тя поддържа съзнанието. Тя създава жизнена дисциплина, това е ценно нещо. Б. а.