Голяма глупост е да се мъчим да открием в Дон Жуан човек, възпитан от Еклезиаста. Нищо не може да бъде такава суета за него, както надеждата за друг живот. Доказателство е, че той залага този живот в игра срещу самото небе. Съжалението за желанието, изгубено във веселието, тази утъпкана област на безсилието, не е за него. То подхожда на Фауст, който вярва достатъчно в бог, за да се продаде на дявола. За Дон Жуан нещата са по-прости. Бурладор на Молина отговаря на заплахите на ада винаги: „Дълъг е срокът, който ни дели!“ Това, което идва след смъртта, е нищожно, а какъв дълъг низ от дни за онзи, който е способен да бъде жив! Фауст искаше благата на този свят: горкият, достатъчно беше да протегне ръка. Да не умееш да веселиш душата си, значи, че почти си я продал. Напротив, Дон Жуан препоръчва преситеността. Когато напуска някоя жена, той не го прави, защото изобщо не я желае вече. Хубавата жена е винаги желана. Но той желае друга и, разбира се, това не е същото.
Този живот го удовлетворява, няма нищо по-лошо от това да го загуби. Този безумец е голям мъдрец. Но хората, които живеят с надежда, се приспособяват мъчно към този свят, където добротата отстъпва място на широтата, нежността — на мъжественото мълчание, общността — на самотната смелост. И всички казват: „Той е бил слаб, идеалист или светец.“ Трябва някак да се преглътне величието, което оскърбява.
Възмущаваме се много (или се усмихваме с онази съучастническа усмивка, която принизява всичко със своето одобрение) пред разглаголствуванията на Дон Жуан и пред вечната фраза, която му върши работа при всички жени. Но за този, който търси много радости, е важна само ефикасността. Защо да усложняваме изпитаната парола? Никой не я слуша, нито жената, нито мъжът, може би само гласът, който я изрича. Тя е правило, условност и учтивост. Казваме я, а най-важното идва после. Дон Жуан се подготвя вече за това. Защо да си поставя морални проблеми. Той не извиква проклятието върху себе си от желание да стане светец като Маняра на Милош. Според него адът може да бъде предизвикан. На Божия гняв той противопоставя единствено човешката чест. „Аз имам чест — казва той на командора — и ще изпълня обещанието си, защото съм рицар.“ Но още по-голяма грешка би било да го представим като аморален. В това отношение той е „като всички“: притежава морала на своето влечение или неприязън. Разбират Дон Жуан само като се обърнат към онова, което той грубо символизира: обикновения прелъстител, женкаря. Той е обикновен прелъстител12. Но разликата е, че е съзнателен, и затова е абсурден. Един прелъстител, станал прозорлив, няма да се промени от това. Да съблазнява, е негова естествена роля. Само в романите човек се изменя или става по-добър. Може да се каже едновременно, че нищо не е изменено и всичко е преобразено. Това, което Дон Жуан превръща в дело, е етика на качеството за разлика от светеца, който клони към количеството. Да не вярва в дълбокия смисъл на нещата, е свойствено на абсурдния човек. Той оглежда, складира и изгаря всичките въодушевени или възхитени лица. Времето върви с него. Абсурдният човек не се отделя от времето. Дон Жуан не мисли да „колекционира“ жените. Той изчерпва техния брой, а с тях и възможностите за живот. Да колекционираш, значи да умееш да живееш в миналото си. Той се отрича от съжалението, друга форма на надеждата. Той не може да гледа портрети.
Това прави ли го егоист? По свой начин вероятно, да. Но и тук трябва да се разберем. Има хора, създадени да живеят, и хора, създадени да обичат. Във всеки случай Дон Жуан би го казал охотно така. Но простичко, както е свикнал да върши нещата. Защото любовта, за която се говори тук, е обкичена с илюзиите на вечното. Всички специалисти на страстта ни учат — няма вечна любов освен неосъществената. Няма страст без борба. Подобна любов намира своя край в последното противоречие — смъртта. Трябва да бъдеш Вертер или нищо. И тук също има много начини да се самоубиваш, от които единият е пълното отдаване и отричането на собствената личност. Дон Жуан по-добре от всеки друг знае, че това може да бъде вълнуващо. Но той е един от малкото, които знаят, че не това е важно. Знае го добре: тези, които една голяма любов отклонява от целия им личен живот, се обогатяват може би, но обедняват онези, които са обект на любовта им. Една майка, една силно обичаща жена са неизменно с пресушени сърца, защото те са се извърнали от света. Едно-единствено чувство, едно-единствено същество, едно-единствено лице — всичко друго е унищожено. Друга любов, любов-освободителка, изпълва Дон Жуан. Той носи със себе си всички лица на света и трепетът му идва от това, че съзнава своята преходност. Дон Жуан е избрал да бъде нищо.
12
В пълния смисъл на думата и с недостатъците си. Святото поведение предполага също и недостатъци. Б. а.