Важното за него е да вижда ясно. Ние наричаме любов това, което ни свързва с някои същества, само от уважение към всеобщия начин на виждане, изграден от книгите и преданията. Но любовта ми е позната само с тази смесица от желание, нежност и разсъдък, която ме свързва с определено същество. Тази смесица не е една и съща за всеки. Нямам право да обличам всички опити в едно и също име. Това освобождава от повтарянето в тях на едни и същи жестове. Абсурдният човек размножава и тук това, което не може да обедини. Така той открива един нов начин на съществуване, който го освобождава поне дотолкова, доколкото освобождава тези, които са около него. Великодушна любов е само тази, която съзнава, че е едновременно мимолетна и единствена. Всичките тези смърти и възкресения за Дон Жуан са букетът на неговия живот. Това е начинът, по който той дава и съживява. Оставям другите да преценят дали може да става дума за егоизъм.
Мисля тук за всички, които смятат, че Дон Жуан трябва да бъде наказан. Не само в някакъв отвъден живот, но и в този. Мисля за всичките разкази, предания и подигравки за остарелия Дон Жуан. Но Дон Жуан е вече готов за това. За съзнателния човек старостта и това, което тя предвещава, не са изненада. Той е съзнателен всъщност дотолкова, доколкото признава пред себе си страха, който тя буди. В Атина е имало един храм, издигнат в чест на старостта. Там отвеждали децата. Колкото повече осмиват Дон Жуан, толкова повече се открива лицето му. С това той отрича лицето, което романтиците са му приписвали. Никой не иска да се смее на измъчения и достоен за съжаление Дон Жуан. Оплакват го, може би той се е изкупил и пред самото небе. Не, нещата не стоят така. В света, който вече се привижда на Дон Жуан, смешното също вирее. Той би намерил своето възмездие за естествено. Такова е правилото на играта. Именно в това, че приема изцяло правилото на играта, е неговата широта. Но той знае, че има право и че не става дума за възмездие. Съдбата не е наказание.
Тук е неговото престъпление и ясно е защо хората, вярващи във вечността, искат за него възмездие. Той достига до познание без илюзии, което отрича всичко, проповядвано от тях. Да обичаш и да притежаваш, да завладееш и да изчерпиш, това е неговият начин на познание. (Има двояк смисъл в тази любима дума на Светото писание, която нарича „познаване“ любовния акт.) Той е техният най-голям враг в рамките на своето безразличие. Един летописец съобщава, че истинският Бурладор е умрял, убит от францисканците, които искали „да сложат край на ексцесиите и безбожията на Дон Жуан, останали безнаказани от самото му раждане“. После провъзгласили, че небето го поразило. Никой не е доказал този странен край. Но никой не е доказал и обратното. Без да се питам дали това е правдоподобно, мога да кажа, че е логично. Искам да се спра тук на думата „раждане“ и да поиграя с понятията: именно това, че е живял, е осигурявало неговата невинност. Единствено в смъртта си той се е провинил, влизайки в легендата.
Какво друго означава този каменен командор, тази студена статуя, раздвижена, за да накаже кръвта и смелостта, въздигнали се до мисъл? Цялата мощ на Вечния разум, на реда, на всемирната нравственост, цялото странно величие на един бог, поддаващ се на гнева, се заключава в него. Този гигантски камък без душа просто символизира силите, които Дон Жуан завинаги е отрекъл. Но мисията на командора свършва тук. Мълнията и гърмът могат да се върнат във фалшивото небе, откъдето са излезли. Истинската трагедия се разгръща извън тях. Не, не от каменна ръка е умрял Дон Жуан. Предпочитам да вярвам в легендарното предизвикателство, в безумния смях на здравомислещия човек, предизвикващ един бог, който не съществува. Но мисля най-вече, че вечерта, когато Дон Жуан чака у Ана, командорът не идва и нечестивецът трябва да е почувствувал след полунощ страшната горчивина на тези, които са имали право. Още повече ми харесва разказът за живота му, според който се е затворил в един манастир, за да завърши дните си. Не защото назидателната страна на историята може да бъде приета за правдоподобна. Какво убежище би могъл да иска от бог? Но това представлява по-скоро логичният завършек на един живот, изцяло проникнат от абсурда, суровата развръзка на едно съществуване, обърнато към радостите без утрешен ден. Веселието завършва тук с аскетизъм. Трябва да разберем, че те могат да бъдат като двете лица на една и съща нищета. Какъв по-страшен образ да пожелаем: един човек, предаден от тялото си, и който поради това, че не е умрял навреме, завършва комедията, очаквайки края пред един бог, когото не обожава, служейки му, както е служил на живота, коленичил пред пустотата, протегнал ръце към безмълвното небе, за което също знае, че е бездънно.