Така всичко помага да се омесят картите. Ненапразно досега са прибягвали към игрословици и към престорената вяра, щото отрицанието на смисъла на живота неизменно води до твърдението, че не си струва труда той да бъде живян. В действителност няма никаква задължителна съизмеримост на тези две преценки. Трябва само да се стремим да не се оставим да бъдем заблудени от неяснотите, разединенията и непоследователностите, отбелязани дотук. Трябва всичко да бъде отстранено и да се върви към сърцевината на истинския проблем. Човек се самоубива, защото животът не си струва да бъде живян, ето една несъмнена истина — безспорно безплодна, защото е изтъркана. Но дали това отхвърляне на съществуването, това оскърбление, което му се нанася, идва от факта, че то няма смисъл? Изисква ли неговата абсурдност да му убягваме чрез надежда или самоубийство, ето какво трябва да се изясни, да се проследи и да се отрази, като се отстрани всичко останало. Ръководи ли абсурдът смъртта — този проблем трябва да излезе пред всички други извън различните начини на мислене и игрите на безпристрастния разум. Оттенъците, противоречията, психологията, които един „обективен“ разум винаги умее да вмъква във всички проблеми, нямат място в това изследване и в тази страст. Необходима е само несправедлива мисъл, тоест логична. Това не е лесно. Винаги е удобно да бъдеш логичен. Почти невъзможно е да бъдеш логичен докрай. Така хората, които загиват от собствената си ръка, следват до края си низходящата линия на своето чувство. Разсъждението върху самоубийството ми дава възможност да поставя единствения проблем, който ме интересува: има ли логика по пътя към смъртта? Не мога да го установя по друг начин, освен като проследя без излишна разпаленост, единствено в светлината на очевидността, разсъждението, чийто произход определям тук. Това именно аз наричам абсурдно разсъждение. Мнозина са почвали да се занимават с него. Не знам дали са го довели докрай.
Когато Карл Ясперс, откривайки невъзможността светът да бъде разгледан като единство, възкликва: „Тази ограниченост ме води към самия мен, там, където вече не се оттеглям зад обективна гледна точка, каквато мога само да си представя, там, където нито аз, нито съществуването на друг може да стане обект за мен“, той припомня след мнозина други пустинните безводни места, където мисълта стига до своите предели. След толкова други, да, без съмнение, но колцина са забързаните да се измъкнат от това положение! Много хора са стигнали на този последен завой, където мисълта се колебае, между тях са и най-смирените. Те изоставят тогава това, което им е било най-скъпо, което е било техният живот. Други, първенци в разума, също са се отрекли, но те са осъществили в най-чистата форма на бунта самоубийството на собствената си мисъл. Напротив, истинско усилие е необходимо, за да я задържиш, доколкото е възможно, и да изследваш отблизо странната растителност на тези отдалечени области. Упоритостта и прозорливостта са привилегировани зрители в тази нечовешка игра, където абсурдът, надеждата и смъртта си разменят реплики. Тогава духът може да анализира фигурите на този танц, едновременно прост и изтънчен, преди да ги проучи и сам да се впусне в тях.
АБСУРДНИТЕ СТЕНИ
Дълбоките чувства, както и великите произведения, винаги изразяват повече, отколкото изказват съзнателно. Неизменността на влеченията и отвращенията на една душа се преоткрива в действените или мисловни навици, развива се в последиците, непознати за самата душа. Силните чувства носят със себе си своя свят, блестящ или жалък. Те озаряват със своята пламенност неуловимия свят, който ги е породил. Съществува цяла вселена от ревност, тщеславие, егоизъм или великодушие. Вселена, с други думи, метафизика и състояние на духа. Това, което е вярно за насочените чувства, ще бъде още по-вярно за емоциите в зачатък, едновременно неизяснени, смътни и същевременно „установени“, далечни и „настоящи“ като тези, които извиква у нас прекрасното или които поражда абсурдът.
Усещането за безсмислие може да порази всеки човек на завоя на някоя улица. Същността му, в неговата отчайваща голота, в неговата бледа светлина, е неуловима. Но със самото си съществуване тази трудност предизвиква размисъл. Навярно е истина, че човекът остава за нас непознаваем, че в него винаги има нещо упорито, което ни убягва. Но практически аз познавам хората и ги разпознавам по тяхното поведение, по съвкупността от техните прояви, по последиците, които поражда тяхното преминаване през живота. Освен това аз мога практически да изкажа, практически да определя, да слея в едно, в разумен ред последиците от тези ирационални чувства, неподлежащи на анализ, да уловя и отбележа всичките им страни, да начертая картата на тяхната вселена. Сигурно е, че от повърхностното стократно наблюдаване на един и същи актьор няма да опозная личността му по-добре. И все пак, ако обединя героите, които той е превъплътил, и ако кажа, че го познавам малко повече при стотния проследен образ, навярно в това ще има частица истина. Защото този привиден парадокс е също така и притча. В него има поука. Тя гласи, че човек се разкрива с играта си също така добре, както и с искрените си пориви. Така е, ако се спуснем по-надолу из чувствата, стаени в сърцето, но частично издавани от действията, които предизвикват, и състоянията на духа, които предполагат. Ясно е, че тук давам дефиниция на един метод. Ясно е обаче също, че това е метод за анализ, а не за познание. Защото методите водят до метафизика, те неволно издават предварително заключения, за които твърдят, че са още неизведени. Затова можем да открием последните страници на една книга още в първите. Кръгът е неизбежен. Дефинираният тук метод е ръководен от усещането, че не е възможно да съществува истинско познание. Само признаците могат да бъдат изброени и условията — почувствувани.