Там те намират обезобразеното мироздание, но срещат също така единствените ценности, които обичат и от които се възхищават: човека и неговото мълчание. Те са едновременно тяхната бедност и тяхното богатство. Има един-единствен разкош за тях и това са човешките отношения. Как да не се разбере, че в този уязвим свят всичко, което е човешко и само човешко, приема по-горещ смисъл? Напрегнати лица, застрашено братство, силно и чисто приятелство между хората, това са истински богатства, защото са мимолетни. Сред тях духът усеща най добре своите възможности и своите граници. С други думи, своята сила. Някои говорят за гении. Гений — това е прибързано, предпочитам разсъдъка. Трябва да се каже, че тогава той може да бъде възхитителен. Той осветява тази пустиня и властвува над нея. Той познава нейните падения и ги разкрива. Той ще умре едновременно с тялото. Но знанието — ето къде е неговата свобода.
Ние знаем, че всички църкви са срещу нас. Едно тъй напрегнато сърце убягва от вечността, а всички божествени и политически църкви утвърждават вечното. Щастието и смелостта, възнаграждението или справедливостта са второстепенни за тях. Това е една доктрина, която идва с тях и към която сърцето трябва да се присъедини. Но аз нямам какво да правя с представите или с вечното. Мога да докосна с ръка истините, които са ми по мярка. Не мога да се разделя от тях. Ето защо вие не можете нищо да обосновете върху мен; не остава нищо нито от завоевателя, нито от неговите доктрини.
На края на всичко това въпреки всичко е смъртта. Знаем го. Знаем също, че с нея завършва всичко. Затова гробищата, които покриват Европа и които преследват някои от нас, са отвратителни. Ние разкрасяваме само това, което обичаме, а смъртта ни потриса и ни уморява. Тя също трябва да бъде завоювана. Последният Карара, пленник в опустошената от чумата, обсадена от венецианците Падуа, тичал с крясъци из залите на своя запустял дворец: той зовял дявола и искал от него смърт. Това е също един начин да се преодолее смъртта. Да направиш тъй противни местата, където смъртта очаква почести, е още един признак на смелост, присъщ на Запада. В света на бунтаря смъртта възвисява несправедливостта. Тя е върховно превишаване на правата.
Други също без колебание са избрали вечното и са посочили заблудата на този свят. Техните гробища сияят сред множество цветя и птици. Това подхожда на завоевателя и му дава ясната картина на онова, което е отблъснал. Напротив, той е избрал мрачното желязо и безличния гроб. Най-добрите от хората, вярващи във вечното, се чувствуват понякога обхванати от ужас, изпълнен със страхопочитание и жалост пред духовете, които могат да живеят с образа на такава смърт. И все пак тези духове извличат оттук своята сила и своето оправдание. Нашата съдба е срещу нас и ние я предизвикваме. По-малко от гордост, отколкото от съзнание за нашата безпредметна участ. Ние също понякога изпитваме жалост към себе си. Това е единственото съчувствие, което ни се струва приемливо: чувство, което вие може би изобщо не разбирате и което ви се струва не особено мъжествено. И все пак най-смелите между нас го изпитват. Но ние наричаме мъжествени проницателните и не търсим сила, която да се отделя от прозорливостта.
Още веднъж — тези случаи не предлагат типове нравственост и не водят до оценки: това са просто скици. Те представляват само един начин на живот. Любовникът, комедиантът или авантюристът разиграват абсурда. Но това правят също при желание и непорочният, чиновникът или президентът на републиката. Достатъчно е да знаеш и нищо да не скриваш. В италианските музеи се намират понякога изрисувани картончета, които свещеникът е държал пред лицата на осъдените, за да скрие от тях ешафода. Скокът във всичките му форми, втурването в божественото или във вечното, свеждането до илюзии на ежедневието и на представата са картончета, прикриващи абсурда. Но има чиновници без картончета и за тях искам да говоря.
Избрах най-крайните. На това ниво абсурдът придава кралска власт. Вярно е, че тези владетели са без кралство. Но те имат пред другите предимството да знаят, че всички кралства са измамни. Те знаят, ето това е тяхното величие и напразно, споменавайки ги, говорят за скрито нещастие или за пепел на разочарованието. Да бъдеш лишен от надежда, не означава да бъдеш обезнадежден. Пламъците на земята струват толкова, колкото и небесните ухания. Нито аз, нито който и да е друг можем тук да съдим за тях. Те не се стремят да бъдат най-добрите, опитват се да бъдат последователни. Ако думата мъдрец се приписва на човек, живеещ с това, което има, без да спекулира с това, което няма, тогава тези хора са мъдреци. Един от тях, завоевател, но сред духовете, Дон Жуан, но на познанието, комедиант, но в разсъдъка, го знае по-добре от всеки друг: „Човек не заслужава ни най-малко особени права на земята и на небето, когато е докарал своя миличък овчи лик до съвършенство: независимо от това той си остава в най-добрия случай мила смешна овчица и нищо повече — дори да предположим, че не се е пукнал от гордост или не е предизвикал скандал с държането си на съдник.“