Тя отбелязва едновременно смъртта на един опит и неговото размножение. Тя е като еднообразно И страстно повторение на теми, вече оркестрирани от света: тялото, неизчерпаем образ по фронтоните на храмовете, формите или багрите, благозвучието и отчаянието. При това положение, за да завършим, не е безинтересно да преоткрием главните теми на това есе в чудесния и безразсъден свят на твореца. Бихме сгрешили, ако видим тук символ и ако сметнем, че творбата на изкуството може да бъде представена в крайна сметка чисто и просто като убежище на абсурда. Сама по себе си тя е абсурдно явление и става дума единствено за нейното описание. Тя не предлага изход от болестта на духа. Напротив, тя е един от признаците, които разнасят тази болест из цялата човешка мисъл. Но за пръв път тя кара духа да излезе извън себе си и го поставя пред друг — не за да го обърка, а за да му покаже с точност задънената улица, по която вървят всички. В периода на абсурдното разсъждение творението следва безразличието и откритието. То показва точката, в която абсурдните страсти се развихрят и където разсъждението приключва. Така се обяснява мястото й в това есе.
Ще бъде достатъчно да изясним няколко общи теми за твореца и за мислителя, за да преоткрием в творбата на изкуството всички противоречия на мисълта, тръгнала по пътя на абсурда. Действително не толкова идентичните заключения правят умовете близки, колкото общите им противоречия. Така е с мисълта и с творението. Едва ли има нужда да казвам, че едно и също терзание тласка човека към тези прояви. Именно по това те съвпадат в началото. Но сред всички мисли, които започват от абсурда, установявам, че твърде малко са онези, които се придържат към него. И именно по техните отклонения или неточности най-добре съм премерил нещата, които не принадлежат на абсурда. Успоредно с това трябва да се запитам: може ли да съществува абсурдна творба?
Никога не е напразно да се говори за деспотичното влияние на старото противопоставяне между изкуство и философия. Ако искаме да се задълбаем в него, то очевидно е погрешно. Ако се каже само, че от тези две области всяка си има своя собствена атмосфера, това навярно ще е справедливо, но мъгляво. Единствената приемлива аргументация се състоеше в противоречието, породено между философа, затворен в своята система, и твореца, застанал пред своята творба. Но това имаше значение за определена форма на изкуството и на философията, която тук смятаме за второстепенна. Представата за изкуство, откъснато от своя творец, е не само отживяла времето си. Тя е погрешна. Известно е, че за разлика от човека на изкуството никой философ не е създавал няколко системи. Но това е вярно също толкова, колкото и фактът, че всеки човек на изкуството изразява обикновено едно-единствено нещо в различни форми. Мигновеното съвършенство на изкуството, необходимостта от неговото подновяване съществува само в предразсъдъците. Защото творбата на изкуството също е постройка и всеки знае колко еднообразни са големите творци. Човекът на изкуството, също както и мислителят, навлиза и се разтваря в своята творба. Тази осмоза повдига най-важния от естетическите проблеми. Свръх това няма нищо по-напразно от разграниченията според методите и предметите за оня, който е убеден в единната цел на духа. Няма граници между областите, в които човек се стреми да разбира и да обича. Те се преливат и една и съща тревога ги характеризира.
Необходимо е това да се каже в началото. За да може да съществува абсурдната творба, трябва мисълта под най-бистрата си форма да вземе участие в нея. Но в същото време тази мисъл трябва да се проявява само като разсъдък, който направлява. Този парадокс се обяснява съобразно с абсурда. Творбата на изкуството се ражда от отказа на разсъдъка да придаде разумност на конкретното. Тя отбелязва победата на плътта. Бистрата мисъл я предизвиква, но се отрича със самото това действие. Тя няма да отстъпи пред изкушението да отдаде незаслужено на описанието по-дълбок смисъл. Творбата на изкуството въплъщава драмата на разсъдъка, но я показва само непряко. Абсурдната творба изисква човек на изкуството, съзнаващ тези граници, и изкуство, където конкретното не изобразява нищо повече от себе си. Тя не може да бъде крайна цел, смисъл и утеха на един живот. Дали ще твориш, или няма да твориш, това не променя нещата. Абсурдният творец не държи на своето произведение. Той би могъл да се откаже от него; и понякога дори го прави.