Същевременно тук може да се открие естетическо правило. Истинската творба на изкуството винаги има човешки измерения. Тя неизбежно казва „малко“. Има известна взаимовръзка между цялостния опит на един човек на изкуството и творбата, която отразява този опит, между „Вилхелм Майстер“ и зрелостта на Гьоте. Тази взаимовръзка е лоша, когато творбата се опитва да придаде целия опит в претенциозния стил на една обяснителна литература. Добре е, когато творбата е къс от опита, кристалче в диаманта, в който вътрешният блясък се обобщава, без да се ограничава. В първия случай има претрупване, претенция за вечност. Във втория — плодоносна от усещането за един вътрешно богат опит творба. Проблемът за абсурдния човек на изкуството е да придобие умението да живееш, което надминава умението да се справяш, В крайна сметка големият човек на изкуството сред тази атмосфера е преди всичко голям човек на живота, защото тук да се живее, означава едновременно да се изпитва и да се размишлява. И така, творбата възплъщава драма на разсъдъка. Абсурдната творба разкрива отказа на мисълта от нейното влияние и примирението й, превръщащо я единствено в разсъдък, който задействува привидностите и облича в образи това, което няма смисъл. Ако светът бе ясен, нямаше да има изкуство.
Не говоря тук за изкуствата на формите и багрите, където властвува единствено описанието в цялата си прелестна скромност13. Изразяването започва там, където свършва мисълта. Философията на младежите с празни очи, които населяват храмовете и музеите, е вложена в жестовете. За абсурдния човек тя е по-поучителна от всички библиотеки. В друг аспект е така и с музиката. Ако съществува изкуство, неспособно да образова, това е именно тя. Тя е твърде сродна с математиката и неизбежно приема от нея самоцелността. Според съобразени и претеглени закони тази игра на духа със себе си протича в нашето звуково пространство, свръх което вибрациите се срещат в един нечовешки свят. Няма по-чисто усещане от това. Тези примери са твърде прости. Абсурдният човек приема за свои тези хармонии и форми.
Но аз бих искал да говоря тук за една творба, в която изкушението да обясняваме е най-голямо, в която илюзията се самоналага, в която заключението е почти неминуемо. Искам да говоря за белетристичното творение. Питам се дали абсурдът може да се удържи в него.
Да мислиш, означава преди всичко да сътворяваш свят (или да ограничаваш своя, което е същото). Това означава да тръгнеш от фундаменталното различие, което отделя човека от неговия опит, за да достигнеш до област на разбирателство съобразно със стремежа си, до свят, стегнат от значения или осветяван от аналогии, който би позволил да се разреши непоносимото разединение. Философът (дори Кант) е творец. Той си има герои, символи и вътрешно действие, има си и развръзки. Обратно, навлизането на поезията и на есето във владенията на романа представлява независимо от привидностите само по-голяма интелектуализация на изкуството. Да се разберем. Става дума за най-големите. Плодотворността и величието на един жанр се измерват най-често с брака, който той дава. Многочислеността на лошите романи не бива да ни кара да забравяме величието на най-добрите. Те именно носят със себе си своя свят. Романът има своя логика, разсъждения, интуиция и постулати. Той има също така свои изисквания за яснота14.
Класическото противопоставяне, за което говорех по-горе, се узаконява още по-малко в този частен случай. То има значение във времето, когато е било лесно да се отдели философията от нейния автор. Днес, когато мисълта не претендира вече за универсалност, когато най-хубавата й история би била историята на нейните разкаяния, ние знаем, че системата, щом има стойност, не се отделя от своя автор. Дори „Етиката“ в един от своите аспекти е само дълга и сурова изповед. Абстрактната мисъл най-сетне получава своята подкрепа в реалността. По същия начин романтичните игри на тялото и на страстите придобиват относителен ред според изискванията на една представа за света. Вече не се разказват „истории“, а се създава особен свят. Големите писатели са писатели-философи, с други думи, противоположност на тенденциозните писатели. Такива са Балзак, Сад, Мелвил, Стендал, Достоевски, Пруст, Малро, Кафка, и това са само някои. Но именно изборът им да пишат образно, а не разсъдъчно, издава една тяхна обща мисъл: убеденост в безполезността на всякакъв обяснителен принцип и увереност в поучителното послание на чувствителната привидност. Те разбират творбата едновременно като крайна цел и като начало. Тя е завършекът на една често неизказана философия, нейно разкритие и неин венец. Но тя е завършена само с недомлъвките на тази философия. Тя потвърждава най-сетне тълкуването на старото твърдение, че малко мисъл отдалечава от живота, а повечето води към него. Неспособна да възвиси действителността, мисълта се ограничава с подражанието. Романът, за който става дума, е оръдието на това познание, едновременно относително и неизчерпаемо, подобно на познанието на любовта. Белетристичното творение притежава изходното очарование и плодоносното преповтаряне на любовта.
13
Любопитно е да се отбележи, че най-интелектуалната живопис — тази, която иска да сведе действителността до основните й елементи, в крайна сметка не е нищо повече от радост за окото. Тя запазва само багрите на света. Б. а.
14
Да размислим: това обяснява най-лошите романи. Почти всички считат, че могат да мислят, и в известна мяра, добре или лошо, наистина мислят. Обратно, малцина могат да се видят като поети или драскачи. Но от момента, в който мисълта взе превес над стила, тълпата завладя романа.
Това не е толкова страшно, колкото казват. Изискванията, които си поставят най-добрите, стават по-големи. Ако някои не издържат, не са заслужавали да преживеят. Б. а.