Това поне са предимствата, които поначало признавам в него. Но аз ги признавам и у първенците на унизената мисъл, чиито самоубийства успях да разгледам. Всъщност мен ме интересува да опозная и да опиша силата, която ги връща в общия път на илюзията. И така, със същия метод ще си послужа тук. Това, че вече съм го използувал, ще ми позволи да съкратя разсъжденията си и да го обобщя веднага с точен пример. Искам да зная дали, приемайки да живее без призвание, човек може да се съгласи също да работи и да твори без призвание и кой е пътят, водещ до тези свободи. Искам да освободя моя свят от тези призраци и да го населя само с реални истини, чието присъствие не мога да отрека. Мога да създам абсурдно произведение, да избера творческото поведение пред друго. Но едно абсурдно поведение, за да остане такова, трябва да запази съзнанието за своята самоцелност. Така е и с творбата. Ако в нея не са се съобразили с предначертанията на абсурда, ако не разкрива разединението и бунта, ако прокарва насила измами и буди надежда, тя вече не е самоцелна. Не мога вече да се откъсна от нея. Животът ми може да намери в това смисъл: това е смешно. Тя вече не е този опит на откъсването и на страстта, който изчерпва величието и безсмислието на един човешки живот.
Може ли в творението, където изкушението да обясняваме е най-силно, да се надвие това изкушение? Мога ли да остана верен на абсурда във фиктивния свят, където съзнанието за действителен свят е най-силно, без да отстъпя пред желанието да стигна до заключение? Въпроси, които трябва да бъдат взети предвид и в последното усилие. Вече сме разбрали какво означават те. Това са последните угризения на една съвест, която се страхува да изостави своето първо, тъй трудно познание, придобито с цената на върховна измама. Това, което важи за творението, разглеждано като едно от възможните поведения за човека, осъзнал абсурда, важи за всички начини на живот, които му са предложени. Завоевателят или актьорът, творецът или Дон Жуан могат да забравят, че техният опит в живота не би могъл да протече без съзнанието за безсмисления му характер. Човек привиква много бързо. Иска да спечели пари, за да живее щастливо, и всичките усилия, най-хубавото от един живот, се съсредоточават в печеленето на пари. Щастието е забравено, средството е взето за цел. Също така и усилието на завоевателя ще се отклони по пътя на амбицията, който само ще го изведе към по-велик живот. От своя страна Дон Жуан също ще приеме своята съдба, ще се задоволи с това съществуване, чието значение се проявява само в бунта. За единия това е съвестта, за другия бунтът — и в двата случая абсурдът е изчезнал. Толкова упорита надежда има в човешкото сърце. Дори най-ограбените хора понякога в края на краищата приемат измамата. Това съгласие, продиктувано от нуждата за покой, има вътрешно родство с екзистенциалисткото приемане. Така има богове на светлината и глинени божества. Но това е средният път, който води до онези страни на човека, които трябва да бъдат намерени.
Дотук имахме поражения на абсурдното желание, които най-добре ни осведомиха за неговата същност. По същия начин можем да забележим, че белетристичното творение понякога проявява същата двойственост, както и някои философии. Следователно мога да избера за моето разкритие творба, събрала всички признаци на съзнанието за абсурда, чийто подтик да бъде ясен, а атмосферата — избистрена. Заключенията ще ни поучат. Дори абсурдът да не е зачетен, ще узнаем по какъв заобиколен път прониква измамата. Тогава ще бъдат достатъчни един точен пример, една тема, достоверност на твореца. Работата се свежда до същия анализ, който вече беше осъществен по-подробно.
Ще разгледам една любима тема на Достоевски. Бих могъл да изследвам също така и други творби15.
Но тук проблемът е разгледан пряко, с усет за величието и за чувството, както и за екзистенциалистките мисли, за които става дума. Тази успоредност е удобна за моето изследване.
КИРИЛОВ
Всички герои на Достоевски се запитват за смисъла на живота. В това именно те са съвременни: не се боят да станат смешни. Това, което отличава съвременната чувствителност от класическата, е, че едната се подхранва от нравствени проблеми, а другата от метафизически. В романите на Достоевски въпросът е поставен с такава сила, че тя може да доведе само до крайни решения. Съществуването е лъжливо или е вечно. Ако Достоевски се задоволяваше с това изучаване, той би бил философ. Но той разкрива последиците, които тези игри на духа могат да имат в човешкия живот, и то го прави човек на изкуството. Сред тези последици го спира само най-крайната — тази, която самият той нарича в „Дневник на писателя“ логическо самоубийство. В книжките от декември 1876 година той представя разсъждението на „логическото самоубийство“. Убеден, че човешкото съществуване е съвършена безсмислица за този, който не вярва в безсмъртието, в отчаянието си той стига до следните заключения:
15
Например творчеството на Малро. Но би трябвало същевременно да се обърнем към социалния проблем, който впрочем не може да бъде отбягнат от абсурдната мисъл (тя е в състояние да предложи много разрешения за него, при това доста различни). Все пак трябва да се ограничим. Б. а.