По същия начин Кафка използува понятното, ако иска да изрази абсурда. Познат ни е вицът за лудия, който ловял риба във вана; един лекар с особени разбирания за психотерапията го попитал: „Кълве ли?“ и чул в отговор суровите думи: „Естествено не, глупак такъв, как ще кълве във вана.“ Шантава история. Покрай нея обаче осъзнаваме ясно връзката между абсурда и логиката, достигнала до крайност. Светът на Кафка всъщност е неведома област, където човекът си доставя мъчителното удоволствие да лови риба във вана със съзнанието, че няма да хване нищо.
И тъй, аз откривам тук абсурдно по своите принципи творчество. При „Процесът“ например мога спокойно да кажа, че успехът е пълен. Плътта тържествува. Нищо не липсва тук — нито недоизказаният бунт (който всъщност е подбуда за самия разказ), нито осъзнатата и безмълвна безнадеждност (която всъщност поражда творбата), нито удивително свободното поведение, което се носи като дихание около героите чак до смъртоносния финал.
Все пак този свят не е тъй затворен, както би могло да ни се стори. В тази област, неподлежаща на развитие, Кафка ще въведе надеждата под най-неочаквана форма. Тъй погледнати, „Процесът“ и „Замъкът“ следват различни посоки. Те се допълват. Неуловимото движение, което прозира между двете творби, представлява безмерно завоевание в стремежа към бягство. „Процесът“ поставя проблем, който „Замъкът“ до известна степен разрешава. Първото произведение дава едно описание — с почти научни средства, — но не и заключение. Второто до известна степен предлага някакво обяснение. „Процесът“ определя диагнозата, „Замъкът“ избира лечение. Но предложеното тук лечение не премахва болестта. То само я връща в измеренията на нормалния живот. Помага ни да я понесем. В известен смисъл (да си припомним Киркегор) — кара ни да се привържем към нея. Земемерът К. не познава други грижи освен грижата, която го измъчва. Дори лицата около него обикват тази пустота, тази безименна болка и тук страданието като че се превръща в белег на избраничество. „Толкова си ми нужен — обръща се Фрида към К. — Тъй самотна се чувствувам, откакто те познавам, щом не си до мен.“ В този хитроумен лек, който ни кара да заобичаме собственото си тегло и поражда надежда сред безизходния свят, в този внезапен „скок“, който променя всичко, се съдържа тайната на екзистенциалистката революция, а и на „Замъкът“.
Малко творби могат да съперничат по сби-тост на действието със „Замъкът“. К. е назначен за зе-мемер на замъка и пристига в селището. Но от селището е невъзможно да се установи връзка със замъка. В множество страници К. упорито ще се стреми да си пробие път, ще опита всичко възможно, ще хитрува, ще извърта, няма да се обиди ни веднъж и със смайваща вяра ще напира да поеме длъжността, която му е поверена. Всяка глава разказва за едно поражение. Но също и за едно ново възземане. Тук няма логика, но има последователност. Широтата на тази упоритост изгражда трагиката на творбата. Когато К. се обажда по телефона в замъка, долавя неясни и преливащи се гласове, приглушени смехове и далечни викове. Това стига, за да подхранва надеждата му — също като смътните знаци, които откриваме по лятното небе, също като вечерното упование, придаващо смисъл на живота ни. Тук се разкрива тайната на особената меланхолия, присъща на Кафка. Подобно чувство впрочем витае в произведенията на Пруст и в Плотиновите пейзажи: скръб по изгубения рай. „Обзема ме меланхолия — казва Олга, — когато сутрин Барнабас ми казва, че отива към замъка: пред този вероятно безсмислен път, пред този вероятно изгубен ден, пред тази вероятно безплодна надежда.“ „Вероятно“ — този нюанс също е включен в основата, върху която Кафка изгражда цялото си творчество. Но той не променя нещата и търсенето на вечността си остава проникновено. Подобни на автомати, дарени с душевност, героите на Кафка ни показват какъв би бил нашият образ, ако бяхме лишени от развлеченията си21 и предоставени изцяло на божественото унижение.
21
В „Замъкът“ „развлеченията“ — както ги разбира Паскал — като че са въплътени от помощниците, които „отвличат“ К. от неговата грижа. Фрида става в крайна сметка любовница на един от помощниците, защото предпочита измамата пред истината, всекидневния живот пред споделената тревога. Б. а.