В „Замъкът“ преклонението пред делничното се превръща в етика. Голямата надежда на К. е, че ще се пребори замъкът да го приюти. Тъй като не може да се справи сам, той влага всичките си усилия, за да получи това благоволение, като става жител на селището и се измъква от положението си на чужденец, за което всички му намекват. Той просто иска да има занаят, дом, съществуване на обикновен, здрав човек. Не може повече да издържа лудостта си. Иска да бъде разумен. Иска да се избави от странното проклятие, което го прави чужд на това селище. В този смисъл показателен е епизодът с Фрида. Само заради нейното минало той прави своя любовница тази жена, която е познавала един от служителите в замъка. От нея черпи нещо недостижимо за себе си — макар същевременно да съзнава, че тя навеки ще бъде недостойна за замъка. Припомняме си необичайната любов на Киркегор към Регина Олсен. Пламъкът на вечността, който обжарва отвътре някои хора, е тъй мощен, че те изгарят в него дори сърцата на заобикалящите ги. В този епизод на „Замъкът“ се подразбира също тъй пагубното заблуждение — да отнасяме към бога онова, което не принадлежи богу. Впрочем за Кафка тук като че ли няма заблуждение. Това е по-скоро учение, „скок“. Няма нищо, което да не принадлежи на бога.
Още по-показателен е фактът, че земемерът се откъсва от Фрида и се стреми да общува със сестрите Барнабас. Семейство Барнабас всъщност единствено е еднакво чуждо както на замъка, така и на селището. Най-голямата сестра Амалия е отблъснала недостойното предложение, което й е направил един от служителите в замъка. Последвалото безнравствено проклятие завинаги я е лишило от божествената любов. Неспособен ли си да изгубиш честта си заради бог, губиш право на божията милост. Разпознаваме една тема, близка на екзистенциалистката философия: истината, противоречаща на нравствеността. Тук нещата отиват до крайност. Пътят, който ще извърви героят на Кафка и който води от Фрида към сестрите Барнабас, е път от доверчивата любов към обожествяването на абсурда. И тук отново мисълта на Кафка е съзвучна с Киркегор. Не е учудващо, че „повестта Барнабас“ е разказана в края на книгата. Това е сетният опит на земемера да преоткрие бог чрез онова, което го отрича, да го разпознае не според нашите категории за добротата и за красотата, а през пустите и отвратителни маски на безразличието му, на неговата несправедливост и омраза. В края на своето пътуване този чужденец, дръзнал да проси приют от замъка, бива обречен на още по-пълно забвение, тъй като този път е изневерил на самия себе си, отвърнал се е от всяка нравственост, логика и духовна правда, воден от едничката си безумна надежда да проникне в пустинята на божественото опрощение22.
Думата „надежда“ не звучи смешно. Напротив, колкото по-трагична е участта, предадена от Кафка, толкова по-несломима и предизвикателна става тази надежда. Колкото по-абсурден е „Процесът“, толкова по-трогателен и бунтовен ще бъде страстният „скок“ в „Замъкът“. И ето че откриваме в чист вид парадокса на екзистенциалистката мисъл такъв, какъвто го определя например Киркегор: „Трябва да нанесем смъртоносен удар на земната надежда, само тогава истинската надежда ще ни донесе избавление“23 — думи, които можем да предадем и тъй: „Необходимо е да бъде написан «Процесът», за да се предприеме написването на «Замъкът».“
Повечето изследователи на Кафка наистина определят творчеството му като безнадежден вопъл, отнемащ на човека и последния изход. Този възглед подлежи на преоценка. Има надежда и надежда. Оптимистичното творчество на господин Анри Бордо ми се вижда доста обезкуражаващо. В него не се предоставят никакви възможности за едно по-сложно устроено сърце. Обратно, мисълта на Малро е все тъй живителна. Само че в двата случая става дума за различни надежди, за различна безнадеждност. Виждам единствено как абсурдната творба сама може да ме отведе към заблудата, която искам да избягна. Творението, което е трябвало да бъде безсмислено повторение на един безплодна участ, проницателна прослава на преходността, отведнъж се превръща в източник на илюзии. То дава обяснение, придава форма на надеждата. Творецът вече не може да се намеси. Творението не се покрива със замислената трагическа игра. То внася смисъл в живота на своя автор.
Странно е във всеки случай, че вдъхновените от сходни мисли творби на Кафка, Киркегор, Шестов и други, или за по-кратко — творбите на екзистенциалистките писатели и философи, отразяващи по своята същност абсурда и неговите последствия, достигат в крайна сметка до такъв мощен вик на надежда.
22
Естествено, всичко това важи само за незавършения ръкопис на „Замъкът“, който ни е оставил Кафка. Съмнително е обаче дали писателят би нарушил в последните глави единното звучене на своя роман. Б. а.