Те се вкопчват в разкъсващия ги бог. Надеждата се прокрадва през смирението. Абсурдността на това съществуване ги убеждава още повече в свръхестествената действителност. Ако житейският път завършва при бог, значи съществува изход. И убеждението, упоритостта, с която Киркегор, Шестов и героите на Кафка изминават отново и отново своите пътища, по странен начин утвърждават главозамайващата мощ на тази увереност24.
Кафка отрича нравственото величие, очевидното присъствие, добротата и разума на своя бог и още по-страстно се хвърля в неговите обятия. Абсурдът е разпознат, приет, човекът се примирява с него и от тоя миг ние узнаваме, че абсурдът вече не е абсурд. Каква по-голяма надежда може да има в рамките на една човешка участ от надеждата да избегнем тази участ? За сетен път съзирам как въпреки общоприетото мнение екзистенциалистката мисъл е изтъкана от безмерно упование — същото упование, което заедно със зародилото се християнство и с благата вест е разбунило древния свят. Но как да не забележим в този скок, присъщ на всяка екзистенциалистка мисъл, в тази упоритост, в това измерване на неизмеримата божественост белезите на едно прозрение, което се самоотрича? Твърдят, че тук има само горд разсъдък, отхвърлящ властта си, за да се спаси. Такъв отказ би бил плодотворен. Само че едното не променя другото. Никой не може да принизи в моите очи нравствената стойност на прозрението, сравнявайки го с безплодната гордост. Истината също е безплодна сама по себе си. Всяко очевидно нещо е безплодно. В този свят, където всичко е предоставено и нищо не е обяснено, плодотворността на една стойност или на една метафизика е понятие, лишено от смисъл.
Тъй или иначе, вече виждаме мисловния поток, в който се влива творчеството на Кафка. Наистина би било нелепо да наречем сбито действието, което води от „Процесът“ към „Замъкът“. Йозеф К. и земемерът К. са просто два полюса, които привличат Кафка25. Ще се изразя като него и ще кажа, че вероятно творчеството му не е абсурдно. Това обаче не ни пречи да виждаме цялото му величие и общозначимост. Те произтичат от широтата, с която е съумял да пресъздаде всекидневното преминаване от надеждата към бедственото положение и от безнадеждната мъдрост към доброволното заслепение. Творчеството му е общозначимо (а истински абсурдната творба не може да бъде общозначима) в онази мяра, в която възсъздава покъртителния лик на човека, бягащ от човечеството, дирещ в своите противоречия правото да вярва, търсещ правото да се надява в плодоносните мигове на безнадеждност — човека, нарекъл живот своето чудовищно приобщаване към смъртта. То е обозначимо, защото е вдъхновено от религиозна мисъл. Както при всяка религия, човекът се освобождава чрез него от товара на собственото си съществуване. Но дори да зная това, дори да се възхищавам от него, аз зная също тъй, че не търся онова, което е общозначимо, а онова, което е истинно. Двете неща могат да не съвпаднат.
Тази гледна точка ще стане по-разбираема, ако поясня, че истински безнадеждната мисъл се определя чрез тъкмо противоположни критерии и че трагическата творба може да бъде онази, която отрича всяка бъдеща надежда, а описва съществуването на един щастлив човек. Колкото по-опияняващ е животът, толкова по-абсурдна е мисълта за неговия край. Може би тъкмо тук се корени тайната на великолепната сухота, която витае в произведенията на Ницше. Разглеждан тъй, Ницше се оказва като че единственият творец, извел най-крайните последствия от естетиката на абсурда — та нали сетното му послание е почерпано от безплодно и войнствено прозрение, от упоритото отричане на всякаква свръхестествена утеха.
Предходните разсъждения обаче са достатъчни, за да проумеем изключителното значение, което се придава в това есе на творчеството на Кафка. То ни отвежда до пределите на човешката мисъл. Влагайки най-дълбок смисъл в тази дума, можем да кажем, че всичко в това творчество е изначално. Във всеки случай то излага напълно цялостно проблема за абсурда. Ако съотнесем тези заключения към първоначалните ни бележки за съдържанието и формата, за тайния смисъл на „Замъкът“ и непрестореното майсторство, с което той е прокаран, за страстния и горд стремеж на К. и делничната среда, в която той се разгръща, ще осъзнаем цялото му величие. Защото, макар скръбта по отминалото да е белег на човешкото, може би никой не е въплътявал тъй осезаемо тия призраци на съжалението. И същевременно ще доловим странното величие, което е задължително за една абсурдна творба и което сякаш липсва тук. Ако за изкуството е присъщо да отнася общото към частното, да свързва преходното съществуване на водната капка с преливащите се в нея светлини, справедливо ще бъде да измерваме величието на абсурдния автор според това до каква степен е способен да отдели един от друг тия два свята. Тайната му е в умението да открие именно онази точка, където те се обединяват в своето най-голямо отклонение един от друг.
24
От действуващите лица в „Замъкът“ единствено Амалия няма надежда. Тъкмо срещу нея земемерът се опълчва с най-голяма сила. Б.а.
25
По въпроса за двете страни на кафкианската мисъл — сравнете цитата от „В наказателната колония“: „Вината (т.е. човешката вина) никога не може да бъде поставена под съмнение“, и този откъс от „Замъкът“ (от доклада на Момус): „Трудно е да се установи вината на земемера К.“ Б. а.