Най-заразителен от всички е Киркегор, който поне в част от своето съществуване успява не само да открие абсурда, но и да го изживее. Човекът, написал: „Най-истинското безмълвие не е, когато мълчиш, а когато говориш“, се уверява в началото, че никоя истина не е абсолютна и не може да направи задоволително едно съществуване, невъзможно само по себе си. Като същински Дон Жуан на познанието, той играе с безчислени псевдоними и противоречия, написва „Поучителни беседи“ и едновременно с това едно ръководство по циничен спиритуализъм като „Дневникът на един прелъстител“. Отказва се от утешенията, от морала, от удобните принципи. Не се опитва да смекчи болката от оня трън, който усеща в сърцето си. Напротив, той я изостря с безнадеждната радост на един щастлив разпнат, изгражда къс по къс с проницателност, с отрицание и присмех категорията демоничност. В този едновременно нежен и ухилен образ, в тези танцови стъпки, последвани от вик, изтръгнал се издън душа, се съдържа абсурдният разум, борещ се с надхвърлящата възможностите му действителност. И духовното лутане, което води Киркегор до любимите му скандали, също започва в хаоса на опит, лишен от своите декори и върнат към своята първична непоследователност.
В съвсем друг, методичен дори чрез крайностите си аспект Хусерл и феноменолозите възстановяват света в неговото многообразие и отричат висшата власт на разума. Те обогатяват душевния мир по невероятен начин. Листенцето на розата, километричният камък или човешката ръка имат същото значение, което и любовта, желанието или законите на гравитацията. Да мислиш, означава вече не да обединяваш, да приемаш като близка привидността под образа на велик принцип. Да мислиш, означава отново да се научиш да виждаш, да бъдеш внимателен, да направляваш съзнанието си, да превръщаш всяка идея, всеки образ, подобно на Пруст, в особена област. Парадоксално — всичко е особено. Това, което оправдава мисълта, е нейното съвършено самосъзнание. За да бъде по-постоянна, отколкото тази на Киркегор или Шестов, теорията на Хусерл в основата си отрича класическия метод на разсъждения, разбива надеждата, разкрива пред интуицията и сърцето рой явления, в чието богатство има нещо нечовешко. Тези пътища водят към всички науки или към никоя. Това ще рече, че тук средството е много по-важно от целта. Става дума само за „начин да узнаеш“, а не за утеха. И този път — най-вече основата.
Как да не се почувствува дълбокото родство между тези умове? Как да не се види, че те се събират отново край една особена и горчива област, където надеждата няма вече място? Искам да ми бъде обяснено всичко или нищо. И разумът е безсилен пред този вик на сърцето. Духът, разбуден от тази необходимост, търси и намира само противоречия и безумия. Това, което не разбирам, е безсмислено. Светът е населен от тези ирационалности. Той самият, чийто единствен смисъл не разбирам, също е една огромна ирационалност. Ако мога да кажа поне веднъж „Това е ясно“, всичко би било спасено. Но тези хора с охота заявяват, че нищо не е ясно, че всичко е хаос, че човекът запазва само своята проницателност и точно определеното познание за стените, които го обграждат.
Всички тези опити съвпадат и се препокриват. Достигнал предел, разумът трябва да направи преценка и да оформи своите заключения. Така идват самоубийството и отговорът. Но аз искам да обърна реда на търсенето и да тръгна от лутанията на разума, за да достигна до всекидневните действия. Опитите, споменати тук, са породени в пустинята, която не бива да напускаме. Трябва поне да узнаем докъде са стигнали те. В тази точка от своето усилие човек се изправя пред ирационалното. Той усеща в себе си своето желание за щастие и за смисъл. Абсурдът се ражда в това съпоставяне между човешкия порив и безсмисленото мълчание на света. Именно това не трябва да се забравя. Ето за какво трябва да се хванем, защото оттук могат да се породят последиците на цял един живот. Ирационалното, човешкият стремеж и абсурдът, който изплува от тяхната среща, ето трите действуващи лица на драмата, която по необходимост трябва да завърши според всичката логика, съдържаща се в едно съществуване.