— Не, но не забравяйте да поздравите, когато влезете.
— Кого да поздравим?
— Ами Мизъри, моето прасе — отговори Ани.
31
Тя стоеше на вратата и го гледаше втренчено. Пол почувства, че лицето му гори и се изчервява. Полицаите си бяха отишли преди петнайсет минути.
— Какво ме зяпаш?
— Защо не извика?
Преди да се качат в колата, ченгетата бяха докоснали шапките си за поздрав, но не се усмихнаха. Дори от неудобното си място за наблюдение Пол забеляза, че я гледаха подозрително. Явно знаеха с кого си имат работа.
— Е, защо не извика. Щяха да връхлетят върху мене като лавина.
— Не съм съвсем сигурен.
— Все пак защо не го направи?
— Ани, защо не предположиш, че грешиш, когато непрекъснато очакваш да се случи нещо лошо?
— Не се опитвай да хитрееш — изръмжа тя. Пол забеляза, че беше объркана въпреки привидното си спокойствие. Мълчанието му не отговаряше на представата й за света като арена, на която се разиграваше битката между Честната Ани и отбора на Пикльовците.
— Не хитрея — просто изпълних обещанието си. Искам спокойно да довърша книгата. Искам да я довърша за теб.
Тя го изгледа подозрително, Пол усети, че иска да му повярва… че му вярва. Имаше право, защото за пръв път той казваше истината.
— В такъв случай работи. Сигурно забеляза как ме гледаха.
32
През следващите два дни животът им продължи по старому. Случката с младия полицай сякаш беше забравена. Пол пишеше почти непрекъснато. Беше се отказал напълно от машината. Ани безмълвно я постави на полицата над камината под снимката на Триумфалната арка. За два дни Пол успя да изпише три бележника. Оставаше му само един, когато го изпишеше, трябваше да продължи върху листове за стенография. Ани неуморно подостряше моливите му, докато той седеше приведен до прозореца, опитваше се да почеше липсващия си крак и се взираше през процепа в хартията. Той отново се бе разширил и книгата напредваше стремително като ракета. Пред очите му се нижеха сцени: три групи преследваха Мизъри из кривуличещите проходи зад челото на богинята — двете искаха да я убият, а третата, състояща се от Ян, Джофри и Езекия — да я спасят. Някъде в низините гореше селцето на бурките и оцелелите се стичаха към единствения изход — лявото ухо на идола — за да убият всеки, успял да се промъкне жив.
На третия ден след посещението на Давид и Голиат се случи нещо, което го изтръгна от хипнотичния му транс, но не попречи на работата му.
На алеята се появи „Форд“-комби, натъпкан с видеоапаратура.
— Божичко, какво пък е това? — помисли си Пол със смесено чувство на учудване и ужас.
Колата още не бе спряла, когато задната врата се отвори и навън изскочи небрежно облечен човек. В едната си ръка държеше нещо подобно на пистолет и Пол си помисли, че е пушка със сълзотворен газ. Когато непознатият постави уреда на рамото си и се понесе към къщата, писателят разбра, че носи мини-камера. Операторът беше последван от симпатична млада жена, която оправи с ръка прическата си и огледа грима си в страничното огледало на колата.
През последните години светът бе забравил Жената дракон, но сега отмъстително се нахвърляше върху нея.
Пол побърза да се отдалечи от прозореца.
„Е, ако искаш да разбереш всичко, гледай новините в шест часа“ — помисли си той и затисна устата си с ръце, за да заглуши смеха си.
Задната врата се отвори и Ани изкрещя:
— Изчезвайте оттук!
Пол дочу отдалеч гласа на жената:
— Мисис Уилкс, бихте ли ни…
— Ако не изчезнеш веднага, ще ти надупча задника!
— Мисис Уилкс, аз съм Глена Робъртс от…
— Хич не ми пука! Дори да си Исус Христос от планетата Марс… Махай се веднага, или ще те убия.
— Но…
БУМ!
„О, Господи, Ани застреля глупачката!“ Пол закара стола до прозореца, надникна навън и изпита огромно облекчение — Ани бе гърмяла във въздуха. Предупреждението явно бе подействало моментално — Глена Робъртс през глава се втурна към колата. Операторът насочи камерата към Ани. Тя замахна с пушката към него. Той реши, че предпочита да остане жив вместо да заснеме Жената дракон, и побърза да се намести на задната седалка. Още не бе успял да затвори докрай вратата, когато колата потегли на заден ход.
Стиснала пушката в ръка, Ани продължи да ги наблюдава, докато изчезнаха от погледа й, сетне бавно се прибра вкъщи и се качи при Пол. Никога не бе изглеждала толкова зле — изпитото й лице беше пребледняло, очите й непрекъснато се стрелкаха встрани.
— Върнаха се — прошепна тя.
— Успокой се.
— Знаех си, че мръсните сополанковци ще се върнат.