— Отидоха си, Ани. Ти ги прогони.
— Няма да ме оставят на мира. Някой им е съобщил, че преди да изчезне, полицаят е посетил Жената дракон и ето че се появиха. Знаеш ли какво искат?
— Естествено. Имал съм си работа с пресата. Винаги искат едно и също — да те прецакат, докато те снимат. Трябва да се прими…
— Ето какво искат! — повтори Ани. Вдигна ръка към челото си и внезапно смъкна кожата с ноктите си, като остави четири червени бразди. Кръвта се стече по веждите й, по бузите, от двете страни на носа й.
— Ани, спри! — изкрещя той.
— И това — Ани с все сила зашлеви лявата си буза, върху която останаха червени следи от пръстите й. — И това! — нов, още по-силен шамар. От ноктите й протече кръв.
— СПРИ!
— Ето какво искат! — изкрещя тя в отговор. Вдигна ръце към челото си, притисна ги към раните и протегна към него окървавените си длани. Сетне с тежки стъпки излезе от стаята.
Измина доста време, докато Пол отново беше в състояние да пише — непрекъснато му се натрапваше окървавеното лице на Ани. Сетне историята отново го увлече и той с облекчение се взря през процепа в хартията.
33
На другия ден дойдоха нови полицаи — този път бяха местни хора. Придружаваше ги кльощав човек, който носеше куфарче с машина за стенограми. Ани препречи пътя им на алеята и ги изслуша с безизразно лице. Сетне ги поведе към кухнята.
Пол седеше тихо и слушаше изявлението й, което съдържаше всичко, което бе казала на Давид и Голиат преди четири дни. Подлагаха я на излишен тормоз и той с ужас установи, че я съжалява.
Местното ченге, което задаваше въпросите, предупреди Ани, че има право да изиска присъствието на адвокат. Тя отказа и дума по дума разказа своята версия.
Останаха в кухнята около половин час. Накрая един от полицаите я попита от какво са дълбоките рани по челото й.
— Снощи се издрасках. Сънувах кошмари — отвърна тя.
— И какво сънувахте?
— Че след толкова години хората си спомниха за мен и отново започнаха да ме посещават.
След като си отидоха, тя се качи в стаята на Пол. Изглеждаше разсеяна и болна.
— Къщата започва да прилича на Централната гара — промълви той.
Ани не се усмихна.
— Колко ти остава до края?
Пол се поколеба, изгледа купчината изписани страници, прехвърли погледа си върху нея и отвърна:
— Два-три дни.
— Следващия път ще донесат заповед за обиск — каза тя и излезе, без да дочака отговора му.
34
Същата нощ Ани дойде в стаята му. Минаваше дванайсет и тя го сгълча:
— Трябваше да си в леглото преди час.
Той вдигна поглед, изтръгнат от фантастичния свят на книгата. Джофри, който се оказа главен герой — току-що се бе срещнал с отвратителната кралица на пчелите, с която трябваше да се пребори на живот и смърт, за да спаси Мизъри.
— Няма значение, ще си легна след малко. Понякога не можеш да оставиш работата наполовина.
Той разтърси възпалената си ръка, която пулсираше от болка. От вътрешната страна на показалеца му се бе образувал мехур от притискането на молива. Таблетките можеха да облекчат болката му, но щяха да замъглят съзнанието му.
— Увлечен си в историята, нали? — тихо попита тя. — Предполагам, че е интересна. Но сигурно вече не пишеш книгата само заради мене.
— О, не — отговори той и за миг се изкуши да й каже: „Никога не е била за теб, Ани, нито за хилядите читателки, които подписват писмата си с думите «Вашата най-голяма почитателка». Единствената причина, която кара писателите да посвещават книгата си някому, е, защото се ужасяват от егоизма си.“
Но подобна постъпка би била глупава.
Пол продължи да пише до ранни зори, след което се просна в леглото и спа четири часа. Сънищата му бяха объркани и неприятни. Видя как бащата на Ани се изкачва по висока стълба. Носеше кошница, пълна с изрезки от вестници. Пол се опита да извика и да го предупреди, но всеки път, когато отвореше устата си, от нея се изтръгваше една и съща фраза: „Един ден, след около седмица…“ Внезапно в коридора се втурна Ани Уилкс, крещеше и протягаше ръце, за да блъсне баща си по стъпалата… постепенно виковете й се превърнаха в жужене, тялото й започна странно да се изменя — Ани се превръщаше в пчела.
35
На другия ден полицаите не дойдоха, но се появиха неочаквано много непознати хора, главно зяпачи. Една от колите беше пълна с младежи.
Когато минаха по алеята, Ани се втурна навън и изкрещя да се махат от имението й, защото в противен случай ще ги застреля като мръсни кучета.
— Разкарай се, Дракон такъв! — изкрещя един от младежите.
— Къде си го погребала? — извика друг, когато колата зави в обратната посока сред облак прах. Трети хвърли бирена бутилка.