След час Ани премина с тежки стъпки под прозореца на Пол и се отправи към обора, като нахлузваше работни ръкавици. Лицето й беше мрачно. Върна се с веригата, която бе обточила с бодлива тел, и я постави напреки на алеята. После измъкна от джоба си червени парцалчета и ги привърза върху нея.
— Няма да спре ченгетата, но поне ще изплаши онези дрисльовци — заяви тя, когато най-сетне се качи в стаята на Пол.
— Права си.
— Ръката ти… изглежда подута. Съжалявам, че те притеснявам, но кога…
— Утре — отвърна той.
— Наистина ли? — лицето й моментално се проясни.
— Да. Към шест часа.
— Пол, но това е чудесно. Мога ли да започна да чета, или…
— Предпочитам да почакаш.
— Така и ще направя — изражението й се смекчи и Пол потръпна от погледа й, който ненавиждаше повече от всичко. — Обичам те, Пол. Знаеш го, нали?
— Да — отговори той и се наведе над бележника си.
36
Същата вечер Ани му донесе нови таблетки — инфекцията на пикочния му мехур още не се бе излекувала — и кофичка с лед. Постави до нея прилежно сгънат пешкир и безмълвно излезе.
Пол захвърли молива — наложи се да използва лявата си ръка, за да разгъне пръстите на дясната — и пъхна ръката си в леда. Държа я там, докато изтръпна от студ. Когато я извади, отокът сякаш беше намалял. Пол я омота в пешкира и се втренчи в мрака, докато изтръпването премина. Махна пешкира, размърда пръстите си и продължи да пише.
Призори закара стола до леглото и веднага заспа. Сънуваше, че се е заблудил сред снежна буря; не, онова, което връхлиташе върху лицето му не беше сняг, а машинописни страници с липсващи букви. Пол разбра, че ако оживее, ще трябва да ги попълва на ръка, като разгадава почти невидими думи.
37
Събуди се около единайсет и Ани веднага се появи с чаша портокалов сок, таблетките и купичка гореша пилешка супа. Лицето й гореше от възбуда.
— Днешният ден е необикновен, нали, Пол?
— Да.
Той се опита да вземе лъжицата с дясната си ръка, но не успя, защото беше много подута. Кожата беше зачервена и лъскава. Опита се да я свие в юмрук и усети, че нагорещени метални пръчки се впиват в нея. Хрумна му, че се усеща така, сякаш през последните дни непрекъснато е раздавал автографи.
— Горкичката ти ръка! — извика Ани. — Веднага ще ти донеса още една таблетка.
— Не. Това е финалът. Искам мисълта ми да е бистра — каза Пол. — Мисля да довърша книгата на пишещата машина. Предполагам, че имам още десетина страници. Навярно ще се справя въпреки липсващите букви.
— Трябваше да ти купя друга машина — промълви Ани. Изглеждаше искрено огорчена, в очите й блестяха сълзи. Пол си помисли, че в подобни моменти беше особено отвратителна, защото тогава проличаваше каква би могла да бъде, ако бе възпитана другояче, ако жлезите й работеха нормално. „Направих гаф. Наистина е така, въпреки че ми е трудно да го призная. Не исках да призная, че продавачката ме е надхитрила. Съжалявам, Пол. Горката ти ръка.“
Тя вдигна нежно ръката му и я целуна.
— Няма нищо — отвърна Пол. — Двамата с „патока“ навярно ще се справим. Мразя го, но имам чувството, че и той ме ненавижда, сигурно сме квит.
— За кого говориш?
— За машината. Кръстих я на името на патока от комиксите.
— О, така ли… — по погледа й разбра, че отново е откачила. След малко дойде отново на себе си и се усмихна като току-що пробудила се жена, на която предстои приятен ден.
— Изяде ли супата? Приготвила съм ти изненада.
Пол й показа празната чиния, на дъното на която бяха прилепнали парченца фиде.
— Виждаш ли какво добро момче съм, Ани — произнесе той напълно сериозно.
— Ти си най-доброто момче, което познавам, и затова ще получиш много златни звездички. Всъщност… почакай! Само ако видиш какво съм ти приготвила!
Тя излезе и остави Пол да се взира в календара и в снимката на Триумфалната арка. Той вдигна поглед към тавана и забеляза преплетените пукнатини, сетне се втренчи в машината и в големия куп машинописни страници. „Сбогом на всичко“ — помисли си Пол и в същия момент Ани влезе с нов поднос, върху който бяха поставени четири блюда. В едното имаше парченца лимон, във второто — нарязани яйца, в третото — препечен хляб. Последното съдържаше огромна купчина хайвер.
— Не зная дали го обичаш — срамежливо промълви тя. — Самата аз не знам дали ми харесва, защото никога не съм го опитвала.
Пол избухна в смях, от който го заболя стомахът, краката и дори ръката; след малко положително щеше да изпита още по-голяма болка, защото Ани положително щеше да си помисли, че й се присмива. Но въпреки всичко не можеше да спре. Продължи да се залива от смях, докато се задави, бузите му почервеняха, от очите му бликнаха сълзи. Жената, която бе отрязала крака му с брадва и палеца му с електрически нож, сега му поднасяше куп хайвер, достатъчен да задави африкански глиган. Но колкото и да е чудно, този път лицето й не помръкна. Ани започна да се смее заедно с него.