38
Хората казват, че или обичаш хайвера, или го мразиш, но Пол не споделяше подобно мнение. Когато пътуваше първа класа и стюардесата му поднасяше чиния с хайвер, той го изяждаше и забравяше за съществуването му до следващия полет. Но сега лакомо се нахвърли върху него, сякаш го опитваше за първи път в живота си.
Ани явно не го хареса. Отхапа деликатно от намазаното с хайвер парченце препечен хляб, намръщи се с отвращение и го остави. Пол продължи да се храни с огромен ентусиазъм и само за петнайсет минути преполови купчината. Уригна се, прикри с ръка устата си и виновно погледна Ани, която отново избухна в смях.
„Сигурно ще те убия, Ани — помисли си той и се усмихна сърдечно. — Кълна се, че ще го направя. Може би ще загина заедно с теб — всъщност предполагам, че ще стане така — но поне ще пукна с пълен с хайвер стомах. Можеше да е по-лошо.“
— Беше страхотно, но не мога повече — промълви той.
— Сигурно ще повърнеш, ако продължиш да ядеш — сгълча го Ани. — Хайверът е трудно смилаем. — Тя отново се усмихна. — Имам още една изненада — бутилка шампанско — но ще я запазя за момента, когато свършиш книгата. Казва се „Дом Периньон“ и струва седемдесет и пет долара. Толкова пари за една бутилка! Но продавачът каза, че е най-добрата марка.
— Прав е — отвърна Пол и си помисли, че се намира тук заради същото шампанско. Замълча за миг, сетне продължи:
— Искам да те помоля за още нещо, след като свърша.
— Така ли? И какво е то?
— Каза, че си запазила всичките ми вещи. В куфара ми има кашон с цигари — разреши ми да изпуша една, когато приключа.
Усмивката й помръкна.
— Знаеш, че цигарите са вредни, защото причиняват рак.
— Ракът е най-малкото, което ме притеснява в момента. Искам само една цигара. Имам обичай да се облегна назад и да пуша, когато свършвам някоя книга. Тогава пушенето ми доставя най-голямо удоволствие — дори по-голямо, отколкото след хубав обяд. Поне така беше преди. Предполагам, че сега ще ми се завие свят и ще ми прилошее, но за мен цигарата представлява нещо като спомен за миналото. Хайде, Ани, не ми отказвай, виж колко съм послушен.
— Добре, но преди шампанското. Нямам намерение да консумирам толкова скъпо питие в стая, изпълнена с отровен дим.
— Съгласен съм. Ако ми я донесеш по обяд, ще я поставя на перваза на прозореца и от време на време ще я поглеждам. Ще довърша книгата, ще попълня липсващите букви, ще изпуша цигарата и ще те повикам едва след като я угася в пепелника.
— Съгласна съм, въпреки че не ми е приятно. Дори да не се разболееш от рак, не ми е приятно. Знаеш ли защо, Пол?
— Не.
— Защото само негодниците пушат — заяви Ани и започна да прибира чиниите.
39
Господарю Ян, тя…
— Щт-т-т изсъска свирепо Ян и Езекия уплашено се сви. Джофри усети, че пулсът му усилено бие в гърлото му. Отвън долиташе ритмичното скърцане на корабните съоръжения, тихото плющене на платната, издувани от първия полъх на попътния вятър, и крясъкът на птици. Откъм палубата се чуваха грубоватите гласове на моряците, които пееха. Но тук, долу, цареше тишина. Тримата мъже — единият чернокож, другите двама — бели, очакваха Мизъри да се съживи, или да…
Ян дрезгаво изстена и Езекия сграбчи ръката му. Джофри си каза, че трябва да се държи. Нима след всичките им премеждия Бог ще бъде толкова жесток и ще я остави да умре? Едно време би отрекъл подобна възможност и би се изсмял, вместо да се възмути — мисълта, че Бог може да бъде жесток, би му се сторила абсурдна.