Но сега повечето му представи за света бяха променени. Всичко се бе случило в Африка. Тук бе открил, че няма само един Бог, а много — повечето от тях бяха не само жестоки, а безумни. Възгледите му се бяха променили — можеше да проумее жестокостта, но не да се бори с безумието.
Ако страховете му се оправдаеха и Мизъри умреше, той щеше да се хвърли в морето. Винаги беше знаел и приемал факта, че боговете са неумолими, но нямаше намерение да живее в свят, управляван от безумни божества.
Тъжните му размишления бяха прекъснати от дрезгавото, изплашено възклицание на Езекия.
— Господарю Ян! Господарю Джофри! Очите! Погледнете очите й!
Огромните, прилични на синчец очи на Мизъри се отвориха. Тя погледна Ян, сетне Джофри, после пак Ян. За миг в тях се четеше само учудване, но след малко Джофри разбра, че ги е познала. Душата му се изпълни с щастие.
— Къде съм? — прошепна Мизъри и се протегна. — Ян, Джофри, защо сме сред морето? Защо съм толкова гладна?
Ян, който едновременно плачеше и се смееше, се наведе и я прегърна, като непрекъснато повтаряше името й.
Смутена, но щастлива, Мизъри също го прегърна. Сега, когато беше сигурен, че Мизъри ще оздравее, Джофри можеше да понесе вида на двамата влюбени. Щеше да живее сам, момееше да живее сам в мир и спокойствие.
Може би не всички богове бяха безумни…
Той докосна Езекия по рамото.
— По-добре да ги оставим насаме, старче.
— Прав сте, господарю Джофри — ухили се Езекия и откри златните си зъби.