Джофри хвърли последен поглед към Мизъри и за миг светлосините й очи отвърнаха на погледа му и стоплиха сърцето му.
„Обичам те, скъпа — помисли си той. — Обичам те, чуваш ли?“
Навярно си въобразяваше, но гласът й прозвуча съвсем ясно:
— Чувам… И аз те обичам.
Джофри затвори вратата и се качи на палубата. Вместо да се хвърли през перилата, както бе искал преди малко, той запали лулата си и бавно я изпуши, докато наблюдаваше как слънцето потъва зад далечния облак на хоризонта — облакът, който представляваше брега на Африка.
Най-накрая Пол постъпи по единствения възможен начин — измъкна последната страница от машината и написа на ръка най-обичаната и най-омразната фраза от речника на писателя:
40
Едва бе успял да попълни липсващите букви с подутата си ръка. Упорито продължи да работи, защото знаеше, че трябва да я раздвижи, за да свърши онова, което му предстоеше.
Сетне остави писалката и огледа купчината листове. Усещаше се както всеки път при завършване на някоя книга — опустошен и измамен, сякаш за всеки минимален успех бе платил дан на абсурдността.
Винаги изпитваше едно и също, сякаш след дълго лутане из джунглата попада на поляна, от която се вижда само безлюдна автомагистрала с няколко бензиностанции и алея за боулинг като награда за послушанието му.
Все пак бе приятно, когато свършваше, винаги изпитваше удоволствие от сътвореното. Струваше му се, че е извършил храбра постъпка като е създал въображаеми личности, които бе надарил с чувства. Сега осъзнаваше, че „номерът“ му не е особено оригинален, но е единственото, което умее. Изпълняваше го несръчно, но винаги с любов. Пол докосна дебелия ръкопис и леко се усмихна. Протегна ръка към единствената цигара на перваза. До нея стоеше керамичен пепелник, на дъното на който бе изрисуван старомоден речен кораб, обкръжен от надписа „Спомен от Анибал, Мисури — родното място на най-великия писател на Америка“.
В пепелника се мъдреше картонче кибрит с една клечка. Пол се надяваше, че ще му свърши работа.
Чуваше стъпките на Ани на горния етаж. Чудесно. Ще има време да се подготви и ще бъде предупреден навреме, ако тя реши да слезе по-рано.
„Ето го истинския номер, Ани. Остава да видим дали ще успея да го изпълня.“
Той се наведе, без да обръща внимание на болката в краката си, и повдигна разхлабената дъска на пода.
41
Драсна отново, но и този опит се оказа неуспешен.
„Спокойно, спокойно!“
Прекара клечката за трети път върху грубото кафяво картонче и сега от крайчеца й се появи бледо-жълт пламък.
Повика я и след пет минути дочу тежките й стъпки по стълбата. Предполагаше, че ще бъде много изплашен, когато настъпи решителният момент, но с облекчение установи, че е напълно спокоен. Стаята вонеше на газ за запалки, която се стичаше от дъската, поставена върху стола му.
— Пол, наистина ли свърши? — извика тя от другия край на коридора.
Той погледна купчината листове, натрупани до омразната машина. Хартията беше напоена с газ.
— Направих, каквото можах — извика писателят в отговор.
— Ей, просто не мога да повярвам. Само секунда — ще донеса шампанското.
— Добре.
Ани прекоси покрития с линолеум кухненски под и той си помисли, че чува познатите звуци за последен път. Изпита учудване, което моментално прерасна в страх. Изпитваше ужас при мисълта за отдалечаващия се бряг на Африка.
Дочу отварянето на вратата на хладилника; Ани отново прекоси кухнята, след миг щеше да бъде при него.
Пол не беше изпушил цигарата, нямаше нужда от нея, а от кибрита.
„Какво ще правиш, ако клечката не се запали?“
Но вече бе прекалено късно да мисли за това.
Посегна към кибрита в пепелника и дочу стъпките на Ани в коридора. Пол драсна клечката и тя не се запали.
„Спокойно, Пол.“
42