Нима беше мъртва? Искаше му се да е така, но Пол не можеше да повярва.
Той затръшна вратата. Стори му се, че резето се намира по средата на пътя към висока скала, но той успя да протегне ръка и да го дръпне. Сетне треперейки, падна на прага.
Не знаеше колко време е прекарал в унес. Пробуди го някакъв драскащ звук. Помисли си, че са плъховете.
Грубите, покрити с кръв пръсти на Ани се промушиха под вратата и уловиха ризата му.
Пол изкрещя и рязко се отдръпна, левият му крак потръпна от болка. Заудря пръстите й с юмрук. Те потръпнаха и останаха неподвижни.
„Моля те, Господи, нека да умре!“
Цялото му тяло бе обхванато от болка. Бавно запълзя към банята, но преди да влезе, се обърна и погледна назад. Пръстите й продължаваха да стърчат изпод вратата. Въпреки страхотната болка не можеше да понася гледката им. Върна се и ги натика отдолу. Наложи се да събере цялата си смелост; сигурен бе, че ще го сграбчат, ако ги докосне.
Най-сетне се добра до банята, тялото му пулсираше от болка. Вмъкна се вътре и затвори вратата.
„Господи, ами ако е скрила лекарствата?“ Но разхвърляните кашони бяха на старото си място. Изгълта без вода три таблетки, изпълзя до вратата и легна до нея, като я затисна с тялото си. После заспа.
46
Когато се събуди, беше тъмно и отначало не разбра къде се намира — защо спалнята е станала толкова малка? После си спомни всичко и внезапно изпита странното чувство, че Ани не е мъртва, а стои зад вратата с вдигната брадва и щом той изпълзи навън, ще отсече главата му. Тя ще се изтъркаля по коридора като топка за боулинг, а Ани ще продължи да се смее.
„Започваш да полудяваш“ — помисли си той и чу или му се стори, че чува тихо шумолене, сякаш колосана женска дреха се докосваше до стената.
„Въобразяваш си.“
„Не, наистина чух нещо.“
Сигурно си въобразява. Посегна към дръжката на вратата, но отдръпна ръката си — какво, ако наистина бе чул някакъв звук?
„Може би е излязла през прозореца.“
„Пол, Ани е мъртва!“
„Богините никога не умират.“
Осъзна, че трескаво хапе устните си и с усилие на волята се овладя. Нима полудява? Сигурно, и то с пълно право. Но когато полицаите дойдат отново — утре или може би вдругиден, ще намерят мъртвата Ани в гостната, а в банята — някаква цивреща топка протоплазма, която някога се наричаше Пол Шелдън. Това би означавало победа за Ани.
„Хайде, Пол, бъди послушен и следвай първоначалния сценарий.“
Той протегна ръка към дръжката… и отново я отпусна. Не може да изпълни първоначалния си план. Беше си представял как ще запали хартията и тя ще я грабне — дотук всичко бе точно. Само че трябваше да разбие черепа й с проклетата машина, а той беше улучил гърба й. После възнамеряваше да изпълзи в гостната и да подпали къщата. Според сценария щеше да скочи от прозореца — рискуваше да се пребие, но знаеше, че Ани никога не пропуска да заключи вратата.
В романите всичко би протекло по предварителния план, но в живота бе съвсем различно.
— Голяма мръсотия — изграчи Пол. — Добре че има хора като мен, да изплакнат всичко — той се изсмя.
Бутилката шампанско също не влизаше в сценария, но бе нищо в сравнение със страхотната жизненост на Ани и с болезнената му нерешителност.
Преди да подпали къщата, трябваше да се увери, че Ани е мъртва — не че се притесняваше, че ще изгори жива. Причината бе друга — бе запалил празни листове хартия, върху които бе поставил заглавната страница. Истинският ръкопис бе скрит под леглото и все още се намираше там.
„Но ако Ани е още жива, навярно го е намерила и го чете.“
„Какво ще правиш сега?“
„Остани тук, където си в безопасност.“
Но някакъв по-смел вътрешен глас му нашепваше да следва първоначалния си план: да проникне в гостната, да счупи прозореца и да се измъкне от отвратителната къща, да се добере до шосето и да спре някоя минаваща кола. Преди би трябвало да чака с дни, но сега домът на Ани привличаше посетителите като магнит.
Събра цялата си смелост и натисна дръжката. Вратата бавно се отвори: там, в мрака, стоеше богинята Ани… бяла сянка в униформа на медицинска сестра.
Пол премигна, стисна очи и отново ги отвори. Бяха само сенки. Всъщност никога не бе виждал Ани в униформа, освен на снимките във вестниците. Бяха сенки, само сенки и неговото
(толкова ярко)
въображение…
Бавно изпълзя в коридора, погледна бегло към затворената врата на спалнята и продължи към гостната. Струваше му се, че Ани се крие някъде в сенките — зад кухненската врата, зад дивана. Държеше брадвата, готова да я стовари върху него. Дъските на пода изскърцаха… разбира се, Ани стоеше зад него.