Дочу зад себе си някакъв звук, обърна се и видя, че Ани излиза от кухнята. Беше облечена в джинси и червена фланелена риза, в ръката си държеше трион.
Затвори очи, отвори ги, втренчи се в празния екран и внезапно се ядоса. Обърна се към текстовия процесор и бързо заудря по клавишите.
Хлапето дочу някакъв звук зад сградата и я заобиколи, въпреки че се страхуваше от плъховете. Беше много рано да се прибере вкъщи, защото бе избягало от училище по обяд.
До стената се бе сгушила голяма черна котка с необикновено пухкава опашка.
9
Спря да пише и усети, че сърцето му бие лудо.
„Поли, можеш ли?“
Не посмя да си отговори. Отново се приведе над машината, но сега удряше клавишите по-леко.
10
Не беше котка. Въпреки че беше прекарал целия си живот в Ню Йорк, Еди Дезмънд беше ходил в зоологическата градина и бе разглеждал книжки с картинки на животни. Знаеше какво е странното животно, но нямаше представа как е попаднало в изоставената сграда. Позна го по бялата ивица на гърба — беше скунк.
Еди тръгна към него, краката му затъваха в изпопадалата мазилка.
11
Можеше. Можеше!
Изпита чувство на благодарност и на страх, но продължи да работи. Процепът се разшири и Пол се взря в картината, която се разкриваше пред очите му, пръстите му набраха скорост. Не усещаше болките в краката, не съзнаваше, че плаче.
Ловел, Мейн, двайсет и трети септември, 1984/Бангор, Мейн: седми октомври, 1986: ТУК СВЪРШВА МОЯТ РАЗКАЗ.