Отново излезе и го остави да се взира тъпо в скарата, предназначена за празненства на открито, която го караше да мисли за неумолими идоли и за жертвоприношения.
Явно и Ани бе осенена от същата мисъл: когато се върна, носеше единственото копие на ръкописа на „Бързи коли“ — плод на двегодишен труд. В другата й ръка имаше кутия кибрит.
17
— Не — изплака той и се разтрепери. Натрапваше му се, или по-скоро го разяждаше като киселина мисълта, че за по-малко от сто долара е могъл да прави копие на ръкописа. Различни хора — Брайс, двете му бивши съпруги, по дяволите, дори майка му — непрекъснато му натякваха, че е налудничаво да няма копие на романите си. Представи си, че хотелът, или домът му в Ню Йорк изгорят; че забушува ураган, настъпи наводнение или някакво друго природно бедствие. Пол безпричинно отказваше да се вслуша в съветите им — струваше му се, че е лоша поличба да се правят копия.
Е, а сега бе изправен пред комбинация от лоша поличба и природно бедствие, въплътени в лицето на урагана „Ани“. Вероятно никога не би й хрумнало, че съществува копие от „Бързи коли“… Ех, ако бе послушал съветите на близките си, ако бе вложил мизерните сто долара за преснимането на…
— Да — подкани го тя и му подаде кибрита. Ръкописът лежеше в скута й със заглавната страница отгоре. Все още Ани изглеждаше спокойна.
— Не — запъна се Пол и извърна пламналото си лице.
— Да. Романът е циничен. При това не е добър.
— Ти не би разпознала доброто дори да се покатери по теб и да ти отхапе носа — изкрещя Пол. Вече не му пукаше.
Ани кротко се изсмя: лошото й настроение временно беше изчезнало. Но доколкото я познаваше, всеки момент то можеше да се върне неочаквано, с пътническа чанта в ръка: „Не можах да издържа далеч оттук. Как си?“
— Първо — отвърна тя, — доброто няма да ми отхапе носа. Единствено злото е способно на това. Второ, умея да разпознавам доброто — ти не си лош, Пол, но имаш нужда от помощ. Хайде, вземи кибрита.
Той категорично поклати глава.
— Не!
— Да.
— Не, по дяволите!
— Нагрубявай ме колкото си щеш. Не можеш да ме трогнеш.
— Няма да го направя — Пол затвори очи.
Когато ги отвори, тя му протягаше картонче, най-отгоре на което бе написано с яркосини букви: „Новрил“. Червените букви под името на лекарството гласяха: „Мостра! Да се прилага само по лекарско предписание.“ А отдолу се мъдреха четири капсули в прозрачни опаковки. Пол понечи да гр сграбчи, но тя измъкна картончето от ръцете му.
— Ще ти дам лекарството — цели четири таблетки — когато изгориш ръкописа. Щом се успокоиш и съвземеш, ще сменя спалното ти бельо — забелязвам, че си се подмокрил и сигурно ти е доста неприятно. После ще те преоблека. Дотогава навярно ще огладнееш и ще ти дам малко супа, дори препечен хляб без масло. Съжалявам, Пол, но докато не го изгориш, не мога да сторя нищо повече.
Пол прехапа езика си, който се готвеше да изрече: „Да! Да, съгласен съм!“ Обърна се с гръб към нея и към примамливото, подлудяващо го картонче, където таблетките лежаха в прозрачните си гнезда.
— Ти си самият дявол! — възкликна той.
Вместо да побеснее, както очакваше, Ани отново снизходително се засмя, в гласа й се прокрадна тъга.
— О, точно така. Точно така си мисли детето, когато майка му го завари да играе с препарата за миене, скрит под умивалника в кухнята. Разбира се, то не може да се изрази като теб, защото е необразовано. Детето просто казва: „Мамичко, колко си лоша.“
Ани отметна косата от потното му чело. Погали го по бузата, пръстите й помилваха шията му и съчувствено стиснаха рамото му.
— Майката изпитва угризения, когато детето и каже, че е лоша, когато плаче за отнетите му предмети, също както теб сега. Но тя съзнава, че е права и изпълнява дълга си. Същото правя и аз. — Ани заудря с юмруци по ръкописа, съдържащ сто и деветдесет хиляди думи и пет съдби, който за здравия Пол Шелдън представляваше смисъла на живота му, а сега, с всеки изминал миг, му се струваше все по-маловажен.
Таблетките! Таблетките! Нуждаеше се от проклетите таблетки. Героите от романа му бяха призрачни сенки, таблетките бяха истински.
— Е, Пол?
— Не!
— Чакам, Пол!
О, защо за Бога се правиш на герой и кого се опитваш да впечатлиш? Може би се мислиш за персонаж от филм или от пиеса и очакваш публиката да ти даде медал за храброст? Или ще се подчиниш, или ще откажеш да изпълниш нарежданията й. Ако откажеш, ще умреш и тя пак ще изгори ръкописа. Е, нима възнамеряваш да страдаш заради книга, която не ще се радва дори наполовина на успеха на най-тъпите ти романи за Мизъри? „Бързи коли“ положително ще бъде оплюта от великия критик Питър Прескът, когато благоволи да я включи в рецензията си за прочутото списание „Нюзуик“. Хайде, бъди умен, стегни се! Дори Галилей се отрекъл от идеите си, когато разбрал, че наистина възнамеряват да го изгорят на кладата!