— Пол, продължавам да чакам. Разполагам с много свободно време, но ми се струва, че след малко ще изпаднеш в кома — виждала съм… — монотонният й глас прозвуча отдалеч.
„Добре. Дай ми кибрита. Дай ми огнехвъргачка! Дай ми куп напалм! Стига да поискаш, ще пусна атомна бомба или бойна глава върху ръкописа, мръсна вещице!“
Това бе гласът на опортюниста, на човека, който искаше да остане жив. Но някакъв тихичък глас продължаваше да стене в мрака, предшестващ комата: „Сто и деветдесет хиляди думи! Пет съдби! Две години упорит труд!“ Но всъщност най-много го впечатлиха думите: „Истината! Какво знаеш за скапаната истина!“
Ани стана от леглото и пружините изскърцаха.
— Е, признавам, че си много упорит малчуган. Не мога да остана до леглото ти цяла нощ, въпреки че ми се иска. Карах близо час, защото бързах да се прибера. След малко ще проверя дали си размислил.
— Изгори го сама — извика той след нея.
— Не, не мога, въпреки че бих искала да ти спестя агонията.
— Защо?
— Защото трябва да го сториш по свое желание — престорено невинно отвърна тя.
Пол се разсмя, лицето на Ани помръкна за първи път, откакто се бе върнала, сетне тя напусна стаята с ръкописа под мишница.
18
След час Ани се върна и той взе кибрита.
Мъчителката му постави титулната страница върху скарата. Пол безуспешно се опита да запали клечката, но все не можеше да улучи драскалото или кутийката се изплъзваше от ръцете му. Накрая Ани взе кибрита и постави клечката в ръката му; той подпали листа, пусна клечката в скарата и се загледа като омагьосан в пламъците, които отначало облизаха, сехне изгълтаха хартията. Ани държеше вилица с дълга дръжка, когато обгорената хартия се набръчка, тя я натика между решетките на скарата.
— Така никога няма да свършим. Не съм в състояние да…
— Лъжеш се, ще свършим много бързо — отвърна Ани. — Но ти ще изгориш отделни страници — за доказателство, че си прозрял истината.
Тя постави върху скарата първата страница на „Бързи коли“. Пол си припомни началните думи, които бе написал преди година в дома си в Ню Йорк: „Нямам си кола — каза Тони Бонасаро на момичето, което слизаше по стълбата към него. — Загрявам бавно, но за сметка на това, карам бързо.“ О, те му напомниха за този щастлив ден, подобно на стара, до болка позната мелодия, чута по радиото. Спомни си как бродеше от стая в стая, идеята за книгата се зараждаше; нещо повече — беше готов да започне. Спомни си как в ранните часове на същия ден бе намерил сутиена на Джоан, мушнат под възглавниците на дивана. Джоан си бе отишла преди цели три месеца, което показваше колко си гледат работата чистачките. Спомни си как до ушите му долиташе отдалеч шумът от уличното движение и монотонното биене на камбана, която приканваше вярващите на литургия.
Спомни си, че седна пред пишещата машина.
Както обикновено изпита облекчение, че започва работата си. Струваше му се, че пропада в дупка, изпълнена с ярка светлина.
Както обикновено се терзаеше от мрачното предчувствие, че няма да пише така добре, както му се иска.
Както обикновено изпита ужас при мисълта, че не ще успее да завърши книгата си или вдъхновението му ще се изпари.
Както обикновено бе обзет от приятното, но изнервящо чувство, което предшества всяко пътуване.
Втренчи се в Ани Уилкс и произнесе тихо, но отчетливо:
— Ани, моля те не ме принуждавай да го правя.
Тя неумолимо протегна кибрита и каза:
— Постъпи както желаеш.
И тъй Пол изгори книгата си.
19
Ани го накара да изгори първата и последната страница и девет двойни страници от различни части на ръкописа, защото числото девет било символ на властта, а удвоената деветка носела щастие. Той забеляза, че беше зачеркнала цинизмите поне дотам, докъдето беше чела…
Когато деветте двойни страници бяха изгорени, Ани доволно каза:
— Сега наистина вярвам, че си добър човек. Зная, че онова, което стори, ти причини голяма болка, подобна на болката от счупените ти крака. Затова няма да те измъчвам повече.
Тя отстрани решетката и наблъска остатъка от ръкописа в долната част на скарата, като притисна остатъците от страници, които Пол вече бе изгорил. Стаята миришеше на кибрит и на запалена хартия. „Смърди като в преддверието на дявола“ — замаяно си помисли Пол. Навярно щеше да повърне, ако набръчканата лешникова черупка, която едно време бе негов стомах, беше пълна.