Ченгето оставя чашата на масата, става и казва:
— Е, госпожо, надявам се, че ако видите човек, който отговаря на описанието, незабавно ще ни съобщите. Става въпрос за много известна личност. Писаха за него в „Пипъл“ и в други списания.
— Разбира се, господин полицай.
И той ще си отиде.
Може би нещо подобно вече се бе случило, но Пол просто не бе разбрал. Може би прототипът на въображаемия полицай бе посетил дома, докато Пол е лежал, замаян от наркотиците — Бог му е свидетел, че през повечето време беше упоен. След като размисли, се убеди, че предположението му е невероятно. Нали все пак не беше някакъв непознат, който незабелязано е преминал през града. Снимката му се бе появила в „Пипъл“ (когато публикуваха първия му бестселър), в „Ъс“ (когато се разведе за първи път), мето му бе споменато в неделното издание на „Парад на известни личности“. Ченгетата положително щяха да направят повторна проверка — по телефона или лично. Когато изчезнеше някоя знаменита личност — ако писателите влизаха в категорията на знаменитостите — разследването се водеше с пълна пара.
„Това са само фантазии, приятелю.“
Може би предполагаше или налучкваше. Във всеки случай бе по-ползотворно, отколкото да си лежи, без да мисли.
Изведнъж му хрумна за предпазните перила по шосето.
Напразно се опитваше да си припомни какво точно се бе случило. Спомняше си единствено как посегна за цигарите си — тогава се случи нещо странно — земята и небето се преобърнаха, сетне настъпи мрак. Все пак нещо му подсказваше, че пътят не е бил обезопасен. Смачканите перила положително щяха да привлекат вниманието на пътните патрули.
Но все пак какво точно се бе случило?
Беше изгубил контрол над колата на сравнително равен участък от пътя, но все пак наклонът се бе оказал достатъчен, за да се преобърне.
И тъй, къде е колата му? Естествено, затрупана е от снега.
Пол закри очи с ръката си и си представи снегорина, който се движеше по пътя, където колата му беше катастрофирала преди два часа. Оранжевият снегорин е единственото ярко петно сред падащия сняг, небето над него се смрачава. Шофьорът му е увит като пашкул, на главата му е нахлупена старомодна, синьобяла ватманска шапка. Вдясно, в плитка долчинка, се намира „Камаро“-то на Пол Шелдън, върху задната му броня се мъдри ярка лепенка, която гласи: „Подкрепете кандидатурата на Харт за президент.“ Шофьорът на снегорина не забелязва колата, защото лепенката е много избеляла, страничните гребла блокират полезрението му; освен това се смрачава и той е смъртно уморен. Мисли само как да измине последната отсечка, да отстъпи мястото си на човека от другата смяна и да изпие чаша горещ чай. Отминава, а снегоринът натрупва пухкав сняг в долчинката. Преспите вече са стигнали до прозорците на „Камаро“-то, вижда се само покривът му. По-късно, в здрача, когато всички предмети изглеждат нереални, в обратната посока минава друг снегорин и напълно погребва колата под снега.
Пол отвори очи и се втренчи в гипсовия таван, където се виждаше мрежа от тънки пукнатини — те бяха преплетени във формата на три букви. В дните, последвали излизането му от черния облак, писателят непрекъснато се бе взирал в тях и сега отново ги проследи, въпреки че му бяха до болка познати. Разсеяно си мислеше за думи, които започваха с буквата „ш“.
Да. Навярно всичко се е случило точно така.
Дали Ани бе помислила какво ще стане, когато намерят колата му? Сигурно. Беше побъркана, но хитра. И все пак изобщо не й беше хрумнало, че Пол може да притежава копие от романа „Бързи коли“.
„И се оказа права, кучката!“
Пред очите му отново изникна картината на овъглените страници, които се носеха из стаята, пламъците, звуците, миризмата на изгоряло (на изгорялата му творба). Пол стисна зъби и се опита да прогони ужасяващите спомени; в случая богатото му въображение му вършеше лоша услуга.
„Вярно е, че нямаш копие, въпреки че това би било първа грижа на деветдесет на сто от писателите — при това малцина от тях получаваха колкото тебе дори за книгите, в които не се говори за Мизъри. Подобна мисъл изобщо не е хрумнала на Ани.“
Тя не е писателка.
Нито е глупава; смятам, че и двамата сме на еднакво мнение по този въпрос. Струва ми се, че страда от мания за величие. Според нея ръкописът трябваше да бъде изгорен. Бе толкова уверена, че служи на правото дело, че изобщо не се бе сетила за нищожни подробности като например ксероксно копие. Подобна мисъл никога не й е дошла наум, приятелю.
Навярно повечето му предположения приличаха на къща изградена върху плаващ пясък, но мнението му Ани Уилкс оставаше непоклатимо като нос Гибралтар. Беше извършвал подробни проучвания за написването на „Мизъри“ и притежаваше задълбочени познания в областта на неврозите и на психозите. Известно му бе, че при обикновените психопати се редуват периоди на дълбока депресия и на почти агресивно приповдигнато настроение, но цялостното им поведение се определя от манията за величие. Подобни хора са твърдо убедени, че са обект на внимание, че са герои на велика драма, краят на която се очаква със затаен дъх от милиони хора. Подобни хора мислят едностранчиво и мислите им са лесни за разгадаване, защото следват само една посока: от психически разстроената личност към предмети, ситуации или други хора, които не са под контрола на психопата. (Малко по-различно е положението при невротиците.)