Ани Уилкс бе решила, че трябва да унищожи ръкописа; дори не й беше хрумнало за съществуването на копие.
„Навярно щях да спася проклетата книга, ако й бях казал, че разполагам с дубликат. Ани щеше да осъзнае, че унищожаването на ръкописа е безпредметно. Тя…“
Налягаше го дрямка, но внезапно дъхът му секна и очите му се изцъклиха.
Да, Ани положително щеше да осъзнае безнадеждността на постъпката си; щеше да бъде принудена да признае, че губи контрол върху положението. Самочувствието й щеше да бъде наранено…
„… Имам ужасен характер, нали?“
Ако бе осъзнала, че не може да унищожи „мръснишката книга“, навярно щеше да унищожи създателя й. В края на краищата не съществуваше друго копие на Пол Шелдън.
Сърцето му пърхаше лудо. Часовникът в съседната стая започна да бие. Пол дочу тежките й стъпки когато тя прекоси стаята над главата му. До ушите му долетя звукът от урината, която се стичаше в тоалетната; сетне Ани пусна водата и отново си легна. Пружините изскърцаха под тежестта й.
„Няма да ме ядосваш повече, нали?“
Умът му внезапно се впусна в галоп, подобно на расов кон, който се опитва да хвърли от седлото ездача. Какво общо има направеният от него опит за психоанализ с колата му? С времето, когато е била намерена? Какво означава за него?
— Почакай — прошепна той в мрака, — не затваряй телефона.
Отново закри очите си с ръка и си представи високия полицай с тъмните очила и прекалено дългите бакембарди. „Намерихме преобърната кола встрани от планинския път“ — казваше полицаят.
Само че този път Ани не го покани на кафе, защото искаше да го види час по-скоро вън от дома си. Дори да стоеше в кухнята и двете врати към спалнята да бяха затворени, дори ако „гостът“ бе натъпкан с наркотици, полицаят би могъл да чуе стенанията му.
Ако бяха открили колата му, Ани Уилкс щеше да се досети, че я очакват неприятности, нали?
— Точно така — прошепна Пол. Краката му отново запулсираха от болка, но той почти не я усети, защото бе скован от ужас от внезапно хрумналата му идея.
Нямаше да й се разсърдят, защото го бе прибрала в дома си (особено ако живееше съвсем близо до шосето, както предполагаше Пол). Положително щяха да я наградят с медал и с безплатно членство в Клуба на почитателките на Мизъри Частийн — за ужас на Пол такъв клуб наистина съществуваше. Но Ани щеше да загази, защото го бе завела вкъщи, настани го бе в стаята за гости и не бе съобщила никому. Би могла да се обади на местната бърза помощ: „Обажда се Ани. Намирам се на върха на планинския склон — натъкнах се на някакъв човек, който изглежда ка сякаш го е прегазил Кинг Конг!“ Всъщност Ани бе натъпкала с наркотици, които явно притежаване незаконно — и поради невежеството си го бе превърнала в наркоман. Мъчителката му щеше да загази защото бе приложила странен метод на лечение, хранила го бе със системи, бе сложила краката му в шини, изрязани от алуминиеви патерици. Загазила бе, защото някога е била изправена пред съда в Денвър, и то не в ролята на свидетел — Пол бе абсолютно убеден в последното.
Ето защо тя проследява с поглед ченгето, което се отдалечава по пътя с добре измитата си кола (добре измита освен под калниците, където са полепнали буци примесен със сол сняг) и отново се чувства в безопасност… но не напълно, защото сега прилича на животно, което е надушило ловци по следите си.
Ченгетата ще продължават издирването, защото той не е някакъв обикновен човечец. Изчезнал бе Пол Шелдън, Зевс в литературния свят, чието въображение бе сътворило Мизъри Частийн, любимката на милиони тъпанарки, жената, без която обикновената домакиня не можеше да живее. В края на краищата полицаите навярно ще се откажат от безрезултатното издирване или ще продължат да го търсят някъде другаде. Пол се надяваше, че някой от семейство Родимън е видял Ани през същата нощ и е забелязал някакъв странен, увит в одеяло предмет на задната й седалка. Дори и да не беше така, тя нямаше да се изненада, ако Родимънови излъжат, за да й причинят неприятности. Знаеше, че не я обичат.