Пол насочи очи към тавана, но почти моментално погледът му се отклони към машината. Тя стоеше върху бюрото, няма и пълна с думи, които той не искаше да напише, и му се хилеше с беззъбата си уста.
„Май не ти се вярва, приятелче. Струва ми се, че въпреки болките искаш да останеш жив. Ако от това зависи оцеляването ти, дори ще възкресиш Мизъри, или поне ще се опиташ — но първо ще си имаш работа с мен… освен това се страхувам, че не ми харесва мутрата ти.“
— В такъв случаи сме квит — прегракнало изрече Пол.
Погледна навън през прозореца — върху земята се стелеше сняг. Но почти веднага, без да иска, отново с втренчи в машината. Взираше се в нея жадно и същевременно с отвращение.
25
При сядането в инвалидния стол не изпита силната болка, от която се страхуваше — добър знак — защото от опит знаеше, че после го очакват адски страдания.
Ани постави подноса с храната върху бюрото и приближи стола до леглото.
Помогна му да седне — той изпита моментна пареща болка в таза — после се наведе и шията й се притисна към рамото му, сякаш бе шията на кон. За миг усети пулса й и лицето му се изкриви от отвращение. Ани го прегърна с дясната си ръка, а с лявата го повдигна отдолу.
— Опитай се да не мърдаш краката си — посъветва го тя, сетне с лекота го напъха в стола, сякаш пъхаше книга в празното място в библиотеката. Майчице, колко бе силна! Съмняваше се, че би могъл да се справи с нея, дори да бе в отлична форма. В момента двубоят между тях би приличал на схватка между боксьори от различни категории.
Ани постави дъската пред него.
— Виж как добре пасва — промълви тя и отиде до бюрото, за да вземе подноса с храната.
— Ани, би ли обърнала машината към стената?
Тя се намръщи:
— За Бога, какви са тези капризи?
„Защото не искам да гледам захилената й физиономия цяла нощ.“
— Защото съм суеверен — отвърна Пол. — Винаги обръщам машината към стената, преди да започна да пиша. — Той замълча и добави:
— Всъщност правя го всяка вечер.
— Аха, нещо като: „Ако настъпиш процепа между дъските, ще изпопадат на майка ти зъбите.“ Винаги избягвам да стъпвам върху процепите.
Тя обърна машината и я остави да се взира в стената.
— Така добре ли е?
— Отлично.
— Глупчо такъв — нежно промълви Ани, приближи се и започна да го храни.
26
Сънуваше, че Ани Уилкс се намира в двора на някакъв прочут арабски халиф; караше духове и великани да излизат от бутилки и летеше с вълшебно килимче из двореца. Когато килимът прелетя край него (косата на Ани се развяваше, искрящите й очи наподобяваха суровия поглед на морски капитан, който управлява кораба си сред айсберги), Пол забеляза, че бе изтъкан в бяло и зелено — също като регистрационен номер на щата Колорадо.
Ани крещеше:
— Имало едно време… Това се случило, когато дядото на дядо ми бил малък… Ето историята на едно бедно момче, което… чух я от човек, който… Имало едно време… Имало едно време.
27
Когато се събуди, тя го разтърсваше. Яркото утринно слънце надничаше през прозореца — снегът беше спрял.
— Хайде, сънливко такъв! — изчурулика Ани. — Понесла съм ти кисело мляко и варено яйце; а след това е време за работа.
Пол изгледа напрегнатото й лице и усети, че изгаря от нетърпение; за пръв път усети необикновено, ново чувство — на надежда. Беше му се присънило, че Ани е Шехерезада, едрото й тяло бе обвито в прозрачни одежди, големите й крака бяха напъхани в розови, обсипани с изкуствени камъни чехли с извити нагоре върхове. Тя се носеше върху вълшебното килимче и шепнеше заклинания, които отваряха вратите на вълшебните приказки. Но Пол грешеше, всъщност той беше Шехерезада. Може би ако започне да пише роман, който да се хареса на Ани, може би тя няма да го убие, докато не научи края, въпреки че животинските й инстинкти ще я подтикват да го стори.
Защо да не опита?
Огледа се и забеляза, че преди да го събуди, Ани бе обърнала машината — тя му се усмихваше сияйно с щърбавата си уста, сякаш нашепваше, че Пол има право да се надява, че борбата му е благородна, но в края на краищата всичко е в ръцете на съдбата.
28
Ани изтъркаля инвалидния стол до прозореца: за пръв път от седмици насам Пол усети топлината на слънчевите лъчи. Стори му се, че пепелявосивата му кожа, върху която имаше ранички от залежаването, сякащ си поема дъх от удоволствие и благодарност. Отвътре стъклата бяха заскрежени. Пол протегна ръка и му се стори, че докосва снежна топка. Изпълни го приятно чувство на носталгия, сякаш бе получил писмо от стар приятел.