Представата за Ани Уилкс като африканско божество от романите „Тя“ или „Рудниците на цар Соломон“ беше нелепа, но й подхождаше. Тя бе едра жена, която с изключение на големия си увиснал бюст под вечния сив пуловер не притежаваше формите, характерни за нежния пол. Неизменните вълнени поли, които носеше вкъщи (за работа навън се оттегляше в спалнята си и навличаше джинси), прикриваха закръглеността й. Едрото й тяло напомняше непревземаема крепост, прегради и барикади по пътищата, сякаш по него нямаше нито едно отворено пространство, нито една създадена от природата цепнатина.
Но най-тревожно му действаше чувството за нейната монолитност, сякаш Ани нямаше кръвоносни съдове, нито вътрешни органи — сякаш от глава до пети бе едно солидно парче. Все повече се убеждаваше, че очите й всъщност бяха изрисувани и се движеха както очите на портретите, които те следват с поглед от стената, където са окачени. Хрумна му, че ако се опита да бръкне с два пръста в носа й, не ще проникне дори милиметър, защото ще се сблъска със солидна (но леко податлива) преграда; че дори сивият й пуловер, натруфените домашни поли и избелелите работни панталони са част от солидното й, монолитно тяло. Никак не му бе чудно, че му приличаше на идол от приключенски роман. Отначало присъствието й те караше да се чувстваш неловко, сетне те изпълваше с ужас. Подобно на идол, тя отнемаше всичко останало.
Не, почакай, не е честно. Всъщност му даваше нещо — таблетките, които помагаха на прилива да залее подпорите.
Таблетките бяха приливът. Ани Уилкс олицетворяваше периодичното му нахлуване, благодарение на което таблетките попадаха в устата му като понесени от вълните отломки. Даваше му по две на шест часа; отначало не я виждаше, усещаше само как пъха пръстите си в устата му (много скоро той се научи жадно да смуче двата й пръста, въпреки горчивия вкус на лекарството); по-късно забеляза, че непрекъснато носи един и същ пуловер и една от многобройните — си поли, обикновено носеше под мишница евтино джобно издание на някой от романите му. Нощем се появяваше издокарана в натруфен розов пеньоар, лицето й лъщеше от крем (Пол веднага се досети за главната му съставна част, въпреки че никога не бе виждал кутийката; достатъчно му бе да подуши силната миризма на ланолин). Появяването й го изтръгваше от полусънното му състояние — Ани държеше таблетките в шепата си, а лунният сърп надничаше през прозореца зад солидните й рамена.
След време, когато страхът му надви болката, Пол разбра с какво го тъпче. Лекарството се наричаше „Новрил“ — болкоуспокояващо средство с голямо съдържание на кодеин. Не се налагаше да му носи често подлогата, защото приемаше само течности и желатин (докато бе в безсъзнание го бе хранила интравенозно), а и защото лекарството предизвикваше запек. Но то имаше и много по-сериозен страничен ефект — причиняваше задушаване при по-чувствителните пациенти. Тъй като повече от осемнайсет години Пол бе страстен пушач, той не се смяташе за особено чувствителен, но дишането му бе спряло поне веднъж (а може би и повече, докато е бил в безсъзнание). Тогава Ани го бе съживила с изкуствено дишане. По-късно той заподозря, че едва не го беше убила със свръхдоза от медикамента. Ани се мислеше за всезнаеща, но всъщност не беше такава. Той постепенно научаваше повече подробности за нея, които го плашеха. Около десет дни след „възкръсването“ му от черния облак Пол откри почти едновременно три неща. Първо, Ани притежаваше огромни запаси от „Новрил“ (както и от много други лекарства). Второ, той се бе пристрастил към медикамента. Трето, Ани Уилкс беше луда за връзване.
5
Мракът бе преди болката и буреносния облак. Пол започваше да си спомня какво бе предшествало мрака, докато Ани му разказваше случилото се с него. Веднага, щом бе задал традиционния за идващите в съзнание хора въпрос, Ани му съобщи, че се намира в Сайдуиндър, Колорадо, а освен това, че е прочела поне по два пъти всеки един от осемте му романа, а най-любимите й — с главна героиня Мизъри — по четири, пет, може би шест пъти. Единственото й желание бе той да ги пише по-бързо. Каза, че едва повярвала на очите си, когато разбрала, че пациентът й наистина е известният Пол Шелдън — бе научила името му от паспорта му в портфейла.
— Между другото, къде ми е портфейлът? — запита Пол.
— На сигурно място — усмивката й внезапно помръкна, присвитите й очи се втренчиха в него, погледът й го уплаши. Все едно се бе натъкнал на дълбока пропаст сред приветлива ливада, прикрита от летните цветя.